Беше полиглот. Говореше свободно единайсет езика, можеше да променя диалекта и изказа си и да се представя за великобританец, французин или германец, а освен това безспорно беше красив, въпреки птицеподобните си черти. Беше висок и строен, със сива коса и бели бакенбарди, винаги учтив и галантен. Въпреки това плашеше хората, а за живота му се разправяха истории, които се бяха превърнали в част от образа му, почти като продължение на тялото.
Една от тях беше за окото, което бе изгубил в Чеченската война. Беше го заменил с емайлирано, най-доброто на пазара. Според историята, вдъхновена от стара шега за един началник на отдел „ Депозити“ в банка, никой не можел да различи кое от очите му е истинското и кое изкуственото, докато един от подчинените му не достигнал до прозрението, че „онова око, в което има малко човечност, е емайленото“.
Друга история разказваше за крематориума на минус втори етаж в щаба на ГРУ в Ходинка. Галинов завел там свой колега, който продавал поверителни материали на британците, и го кремирал жив. Твърдеше се, че докато подлагал враговете си на мъчения, движенията му ставали по-бавни и той спирал да мига. Повечето разкази вероятно бяха измислици, митологизирани преувеличения, и макар че самата Камила също се възползваше от силата на легендите, за да постига целите си, не те бяха причината да го потърси.
Галинов беше близък с баща ѝ и също като нея го обичаше и му се възхищаваше. И също като нея се чувстваше предаден. Горчивият им опит ги беше сплотил. В Галинов тя откриваше разбиране и бащинска загриженост, а не суровост, и винаги можеше да различи истинското му око. Галинов я беше научил да се изправя и да продължава напред. Н еотдавна, когато разбра какъв удар е било за него, когато Залаченко отишъл в Швеция, тя го попита:
– Как го преживя?
– По същия начин като теб, Кира.
– А аз как го направих?
– Като заприлича на него.
Нямаше да забрави тези думи. Те едновременно я изплашиха и ѝ дадоха сила. Често, когато миналото я преследваше, искаше Галинов да е до нея. В негово присъствие можеше да си позволи да бъде малка. Той беше единственият, който я бе виждал да плаче в днешно време.
Сега, в частния ѝ джет на път към летище „Арланда“ в Стокхолм, тя му се усмихна и каза:
– Благодаря, че дойде.
– Ще я заловим, миличка. Ще я пипнем – отвърна той и я погали нежно по бузата.
Лисбет явно си беше легнала, след като видя Камила и антуражът ѝ да отиват към летището, защото сега се събуди в леглото и видя бележка на нощното шкафче, която съобщаваше, че Паулина е отишла да закуси. Беше единайсет и десет. Столовата беше затворена и Лисбет остана в стаята. Изруга, когато си спомни, че минибарът е празен. Пи вода от чешмата и изяде остатъците чипс, изпопадали около компютъра. После си пусна душ, сложи си дънки и черна тениска, седна пред клавиатурата и провери пощата си. Беше получила два файла с размер над десет гигабайта, както и съобщение от съдебния лекар Фредрика Нюман.
Хей, не съм идиот. Вече бях помолила за цялостна секвенция. Получих я тази сутрин. Не знам колко са се постарали биоинформатиците, но са маркирали някои странности. Имам си мои специалисти, разбира се, но предполагам, че няма да навреди и ти да я погледнеш. Пращам ти обработен файл с бележки, както и FastQ файл със сурови данни, в случай че предпочиташ да работиш направо с него. Ще се радвам на бърз отговор.
Лисбет не регистрира нищо от гнева и раздразнението между редовете, а и не беше особено съсредоточена. В същия момент забеляза, че Камила е кацнала на „Арланда“ и вече се движи по Е4, към центъра на Стокхолм. Сви юмруци и се замисли дали самата тя не трябваше моментално да се отправи натам. Но вместо това остана зад бюрото и отвори файловете, изпратени от Фредрика Нюман. С траниците пробягаха пред очите ѝ като микрофилм. Дали все пак да не теглеше една на ДНК анализа? От друга страна, нищо не пречеше да го прегледа, докато изготвяше план за действие, така че се залови за работа. Имаше дарба в това отношение, винаги го бе знаела.
Можеше бързо да подрежда в съзнанието си наглед разбъркана информация, затова предпочиташе, както Нюман бе предусетила, да работи директно със суровите данни, вместо да се ръководи от чуждо мнение и записки. Използва програмата „Сам Тулс“, за да преобразува файла в така наречен .BAM документ с цялата наследствена информация, а тя не беше малко.
В известен смисъл геномът беше като криптиран текст, предаден с четири букви: A, C, G, T, нуклеотидните бази аденин, цитозин, гуанин и тимин. На пръв поглед представляваше непонятна каша, но криеше цял един живот. Като начало Лисбет потърси отклонения, каквито и да е, прибягвайки до индексни търсения и теория на графите. После отвори АйДжиВи, програмата за разглеждане на .BAM файлове, и сравни избрани и случайни откъси с ДНК секвенциите на други хора, които намери в 1000 G enomes Project, където имаше генетична информация от цял свят. Така откри аномалия в единичния нуклеотиден полиморфизъм rs4954 на гена EPAS1, който контролира производството на хемоглобин в тялото.