– Така е – каза Лисбет малко разсеяно.
– А и броят им е доста малък, нали?
– По света има само около двайсет хиляди шерпи.
– Нима? – каза тя, като се надяваше, че може би дори ще направят опит заедно.
Вместо това обаче Лисбет отвори някакъв друг линк. Карта на Стокхолм, както изглеждаше.
– Защо това е толкова важно за теб?
– Не е.
Очите на Лисбет отново потъмняха, а Паулина се изправи раздразнено, облече се и отново излезе, отправяйки се към Пражката крепост
Глава 13
25 АВГУСТ
Ребека Форшел, която по онова време се казваше Льов, се беше влюбила в силата и доброто настроение на Йоханес. Ребека беше лекар в Хималайската експедиция на Виктор Гранкин. Дълго време бе гледала скептично на начинанието и не си затваряше очите за критиките, отправени към тях. В онези години активно се обсъждаше комерсиализацията на Еверест.
Говореше се как клиенти си купуват място на върха, както други си взимат порше. Считаше се, че това не просто опорочава самата идея на планинското катерене, ами че повишава рисковете по време на експедициите. Ребека се тревожеше, че много от хората в тяхната група са твърде неопитни, начело с Йоханес, който никога преди не се беше качвал на повече от пет хиляди метра височина.
Когато обаче стигнаха до базовия лагер и повечето от тях бяха сполетени от кашлица, главоболие и съмнения в успеха на експедицията, Йоханес бе човекът, за когото Ребека се притесняваше най-малко. Той хукна по морените и успя да се сприятели с всички, дори с местното население, може би защото не се отнасяше по-специално с тях, шегуваше се и им разправяше историите си. Беше себе си и хората намираха поведението му за неподправено. Ребека не знаеше дали това е точно така. В ъзприемаше го по-скоро като интелектуалец, който напълно съзнателно е решил да гледа на света от добрата му страна. Но това го правеше още по-привлекателен и често ѝ се искаше да избяга с него и да прегърне света.
Но Йоханес изпадна в тежка криза след смъртта на Клара и Виктор. По някаква причина трагедията му се отрази по-тежко, отколкото на останалите. Мрачното му настроение се задържа дълго, преди радостта и енергията да се завърнат. Когато това стана, той я заведе в Париж и Барселона, а през април следващата година – само няколко месеца след смъртта на баща му – се ожениха в Йостерсунд. Тя напусна дома си в Берген, без да гледа назад.
Харесваше Йостерсунд и Оре и карането на ски и обичаше Йоханес. Никак не я учуди, че компанията му се разрастваше и привличаше хора, нито че той забогатя и стана министър. Йоханес беше феномен. Сякаш постоянно беше в движение, но въпреки това успяваше да планира пътя си. Понякога Ребека му се ядосваше, може би точно поради това. Той не се спираше. Смяташе, че всеки проблем може да се реши, като човек запретне ръкави и положи повече усилия, и често пришпорваше момчетата твърде много. „Можете и по-добре“, повтаряше им непрестанно.
Макар че винаги я поощряваше, рядко намираше време да изслуша тревогите ѝ. Обикновено просто я целуваше и казваше „ще се справиш, Бека, ще се справиш“. Нагърбваше се с все повече работа, особено откакто стана министър, разбира се, и често будуваше до малките часове и въпреки това на следващия ден скачаше рано на крака, пробягваше петте си километра и правеше упражненията си със собствено тегло, или Navy Seals, както ги наричаше. Поддържаше свръхчовешко темпо, но Ребека мислеше, че така му харесва и изглежда, дори не се интересуваше, че общественото мнение се беше променило и колкото го уважаваха преди, толкова го мразеха сега.
Тя го преживяваше доста по-тежко. Компулсивно търсеше името му в гугъл сутрин и вечер и се зачиташе в най-ужасните теми и обвинения, а понякога, в най-мрачните мигове, си мислеше, че всичко е по нейна вина, заради еврейските ѝ корени. Дори Йоханес, който изглеждаше като чист ариец, беше жертва на антисемитски кампании, но въпреки това се отърсваше от всичко и запазваше оптимизъм:
– Това ни прави по-силни, Бека. Скоро всичко ще се обърне.
Но накрая, изглежда, лъжите бяха започнали да му се отразяват. Не че и за секунда се бе оплакал, но обичайният му ентусиазъм като че беше на автопилот, а в петък си взе една седмица отпуск, без да даде никакви обяснения, което вероятно беше предизвикало най-различни тревоги в щаба му. Ето защо сега се намираха на С андьон, в голямата къща до морето. Момчетата бяха при баба си, но бодигардовете бяха тук.