Лобсанд Дордже беше участвал в английска експедиция, която трябвало да изкачи западния гребен на Еверест през септември 1976 година. Но в групата имало и една американка, Кристин Карсън. Тя била орнитолог и по време на окупацията изучавала птичия живот – „разнообразието от врабчоподобни“ – по хималайските склонове. Тогава Кристин Карсън била на четиресет, неомъжена и бездетна, професор в Мичиганския университет. В базовия лагер почувствала тежко гадене и главоболие и решила да се върне в Намче Базар и да потърси лекарска помощ. На девети септември разбрала, че шестима от членовете на експедицията, включително Лобсанг Дордже, загинали недалеч от върха.
Прибрала се у дома, бременна от Лобсанг. Историята очевидно беше чувствителна, тъй като Лобсанг бил двайсет и една години по-млад, само на деветнайсет, и сгоден за момиче от долината Кумбу. Но К ристин задържала детето и родила Робърт през април 1977 година в Ан Арбър, Мичиган. Макар че нищо не можеше да се твърди със сигурност – при генетичната селекция винаги имаше известна доза случайност, – Робърт и просякът вероятно бяха трети или четвърти братовчеди. Би трябвало да имат общ прародител от деветнайсети век. Връзката не беше чак толкова близка, но Лисбет предполагаше, че Микаел ще може да запълни празнините, още повече, че Робърт Карсън се интересуваше от въпроса и като цяло изглеждаше приказлив и деен. Лисбет откри снимки от миналата година, когато се беше срещнал с рода на баща си в долината Кумбу.
Написа на Микаел следното:
Твоят човек е шерп. Вероятно е бил носач или водач във високопланински експедиции в Непал, предполагаемо до Лхотце, Еверест или Кангчендзьонга. Има роднина в Денвър. Прикачвам информацията. Няма ли да погледнеш статията си за фабриките за тролове?
Задраска последното изречение. Негова беше отговорността как си върши проклетата работа. Изпрати съобщението и излезе да търси Паулина.
Ян Бублански се разхождаше по „Нор Меларстранд“ със Соня Мудиг. Едно от нововъведенията му беше да свиква срещи на крак. „Така мислим по-добре“, обясни той, но вероятно се беше загрижил най-вече за наднорменото си тегло и искаше да влезе във форма.
Напоследък се задъхваше от едното нищо и не му беше лесно да върви в такт със Соня. Говориха за какво ли не и ето че стигнаха и до случая, за който бе звънял Микаел. Соня разказа за посещението си в магазина за техника на Хорнсгатан, а Бублански въздъхна. Защо всички бяха толкова обсебени от Форшел? Като че ли вярваха, че той стои зад всички злини на света. Бублански се надяваше, че това няма нищо общо с еврейската му съпруга.
– Разбирам – каза той.
– Да, звучи доста причудливо.
– И не ти хрумват други мотиви?
– Завист може би.
– Кой би могъл да завижда на онзи беден човек?
– Дори на дъното има завист.
– Имаш право.
– Разговарях с една жена от Румъния, казва се Мирела – продължи Соня. – Тя ми каза, че мъжът събирал повече пари от всички останали просяци в квартала. В него имало нещо извисено, което карало хората да развържат кесията, а това предизвиквало доста неприязън сред дългогодишните просяци в района.
– Не ми звучи като нещо, заради което да те убият.
– Може би не. Но е носел относително големи суми в себе си. Бил редовен клиент на сергията за хотдог долу на Бюсисториет, „Макдоналдс“ на Хорнсгатан и, разбира се, „Сюстембулагет“ на Русенлундсгатан, откъдето си купувал водка и бира. Освен това...
– Да?
– Явно на няколко пъти на разсъмване е бил забелязан на Волмар Юкскулсгатан, където е купувал алкохол на черно.
– Така значи?
Бублански потъна в размисли.
– Досещам се какво си мислиш – каза Соня. – Трябва да говорим с хората, които продават контрабанда.
– Да, трябва – каза той и си пое дълбоко дъх, за да може да преодолее нанагорнището към Хантверкаргатан.
Отново се замисли за Форшел и съпругата му, Ребека. Беше я срещнал на синагогата и остана пленен. Тя беше висока, сигурно над метър осемдесет и пет, имаше фини крайници, леки, елегантни стъпки и тъмни, големи очи, които излъчваха топлина и сила.
За миг му се стори, че разбира омразата към двойката. Нормално беше мнозина да ги е яд на личности, които излъчваха такава неизчерпаема енергия. Хора като тях караха другите да се чувстват жалки и немощни.
Глава 14
25 АВГУСТ
Микаел прочете съобщението на Лисбет и измърмори едно „да ме вземат дяволите“. Беше пет следобед и той стана неспокойно от бюрото си и се загледа в морето. Навън духаше още по-силно, а една платноходка лавираше в бурята. Шерп, помисли си той. Шерп. Това трябваше да означава нещо, нали?