Микаел се представи и изведнъж се зачуди как да обясни защо се обажда. Реши да започне с комплимент.
– Видях в интернет, че имаш суперген.
Робърт Карсън се засмя.
– Впечатляващо, а?
– Много. Надявам се, че не те безпокоя.
– Ни най-малко, чета една скучна дисертация. П редпочитам да говорим за ДНК-то ми. За научно списание ли работиш?
– Не точно. Разследвам един смъртен случай.
– Олеле!
Той, изглежда, се притесни.
– Става дума за бездомен човек, между петдесет и четири и петдесет и шест годишен, с ампутирани пръсти на ръцете и краката. Преди известно време бил открит мъртъв до едно дърво в Стокхолм. Има същия вариант на гена EPAS1 като теб. Вероятно е да сте трети или четвърти братовчеди.
– Съжалявам да го чуя. Как се казва?
– Там е работата. Не знаем. Установихме единствено, че ти е роднина.
– Как мога да помогна?
– Честно казано, не знам. Но колегата ми смята, че мъжът може да е бил умел носач и да е получил нараняванията по време на тежка експедиция. В рода ти дали има шерпи, които отговарят на това описание?
– Божичко, много са, предполагам, ако броим цялата семейна линия. Падаме си по екстремното, може да се каже.
– Значи не можеш да ме насочиш?
– Ако помисля малко, сигурно ще ми хрумне нещо. С ъставил съм цяло родословно дърво, в което съм записал и биографични данни. Не разполагаш ли с някаква друга информация?
Микаел за замисли и каза:
– Ако обещаеш да бъдеш дискретен, мога да ти пратя доклада от аутопсията и ДНК анализа.
– Обещавам.
– Добре, след малко ще ги имаш. Много ще съм ти благодарен, ако намериш време да ги прегледаш колкото се може по-бързо.
Робърт Карсън помълча известно време.
– Знаеш ли – каза накрая, – за мен ще е чест. Радвам се, че имам роднина в Швеция, макар и да е тъжно, че животът му е бил тежък.
– Така изглежда, за жалост. Една приятелка се е натъкнала на него, докато е бил жив.
– И какво казва?
– Бил много тревожен и говорил несвързано за Йоханес Форшел, сегашния ни министър на отбраната, който е покорил Еверест през май две хиляди и осма.
– Май две хиляди и осма?
– Да.
– Нали тогава почина Клара Енгелман?
– Точно така.
– Интересно.
– В какъв смисъл?
– Наистина имам роднина, който е участвал в тази експедиция. Почти легендарна личност всъщност. Но той е умрял преди три-четири години.
– Значи няма как да се е появил в Стокхолм.
– Да.
– Мога да ти пратя списък с останалите шерпи, за които знам, че са участвали, това може да ти даде някаква насока.
– Би било полезно.
– Не че наистина вярвам, че Еверест има нещо общо – каза Микаел по-скоро на себе си, отколкото на Робърт Карсън. – Едва ли има връзка между онзи мъж и министъра на отбраната.
– Значи просто търсиш непредубедено?
– Предполагам. Беше вълнуващо да прочета историята ти.
– Благодаря – каза Робърт Карсън. – Ще се чуем.
Микаел затвори и потъна в мисли. После написа съобщение на Лисбет, за да ѝ благодари и да ѝ разкаже за Форшел и Еверест, Матс Сабин и всичко останало. Най-добре беше да знае целия контекст.
Лисбет видя писмото в десет вечерта, но не го прочете. Имаше си други грижи. Освен това се намираше насред караница.
– Не можеш ли да спреш да зяпаш проклетия компютър? – изръмжа Паулина.
Лисбет спря да зяпа проклетия си компютър и погледна към Паулина, която стоеше току до бюрото. Дългата ѝ къдрава коса беше пусната, а изразителните ѝ очи бяха пълни със сълзи и гняв.
– Томас ще ме убие.
– Нали каза, че можеш да отидеш при родителите си в Мюнхен.
– Той ще отиде там и ще ги изиграе. Те го обичат. Или поне си мислят, че го обичат.
Лисбет кимна и опита да мисли трезво. Дали все пак да не изчака? Не, бързо отхвърли този вариант. Не можеше да отстъпи и определено не можеше да вземе Паулина в Стокхолм. Трябваше веднага да отиде там – сама. Не можеше да продължава да седи пасивно, заровена в миналото. Трябваше да действа, да наблюдава преследването отблизо. Иначе щяха да пострадат невинни хора, особено сега, когато Галинов беше с Камила.
– Да говоря ли с тях? – попита Лисбет.
– С родителите ми?
– Да.
– За нищо на света.
– Защо не?
– Защото си социално НЛО, Лисбет, не го ли знаеш? – сопна се Паулина, грабна чантата си и излезе навън, затръшвайки вратата след себе си.
Лисбет се зачуди дали да я последва. Но както обикновено остана като залепена пред компютъра и реши вместо това да продължи с опитите да хакне охранителните камери около етажа на „Страндвеген“, където все още се намираше Камила. Работата обаче не ѝ спореше. В главата ѝ нахлуваха други мисли, не само за гневния изблик на Паулина, ами за всичко възможно. В ключително и имейла от Микаел, макар че в момента това ѝ се струваше най-маловажното от всичко.