Микаел се излежаваше в леглото в хотел „ Хелстен“ на Лунтмаркаргатан, а Лисбет седеше на един червен фотьойл до прозореца и го гледаше разсеяно. Микаел спа не повече от два часа и не беше сигурен дали наистина бе добра идея да идва тук. Не прекараха нощта особено романтично, нито пък се бяха видели като стари приятели. Още на прага всичко тръгна накриво.
Тя се вторачи в него така, сякаш искаше на мига да свали дрехите му, и макар че по пътя си бе мислил за Катрин, Микаел едва ли щеше да може да ѝ устои. Но Лисбет искаше да се нахвърли не на него, а на лаптопа и телефона му. Грабна ги от ръцете му, застана в странна, приклекнала поза и се зарови в екраните. С едеше така, без да мърда, и единствено пръстите ѝ работеха трескаво. В ремето минаваше и накрая Микаел не издържа. Причерня му и се развика, че едва не се е удавил, че е спасил живота на проклет министър и че трябва или да се наспи, или поне да поговорят и да разбере с какво се е захванала тя.
– Тихо – каза Лисбет.
– Как ли пък не.
Той побесня. Искаше просто да се махне и да не я вижда повече. Но накрая тегли една на всичко, съблече се, легна от едната страна на двойното легло и заспа като нацупено хлапе. По някое време на разсъмване тя легна до него и прошепна в ухото му, сякаш опитваше да го прелъсти по нейния си смахнат начин:
– Имаше троянски кон, умнико.
Микаел се изплаши и с това нощта приключи. Разтревожи се за източниците си и настоя тя веднага да му каже какво става. Лисбет неохотно го направи и Микаел постепенно проумя цялото безумие, или не цялото, разбира се. Както обикновено, Лисбет не беше особено многословна, а съвсем скоро очите ѝ започнаха да се затварят. Тя облегна глава на възглавницата и изчезна, оставяйки го сам и притеснен. Той изруга, убеден, че няма да може да заспи повторно. Но явно все пак беше успял, защото когато се събуди, Лисбет седеше във фотьойла, по бельо и твърде дълга черна риза. Изглеждаше, сякаш се намира в някакво гранично състояние между сън и реалност. Микаел погледна учудено мускулите на краката ѝ и черните кръгове под очите ѝ, след което се обърна към вратата. Тогава чу гласа ѝ:
– Има закуска.
– Чудесно – каза той, стана и взе два подноса, които остави на леглото.
После направи кафе с машината „Неспресо“ и седна на матрака, а Лисбет се присъедини към него. Микаел я погледна, все едно гледаше непознат човек и близък приятел едновременно. Усещаше по-ясно от всякога, че я разбира, и не я разбира.
– Защо се поколеба? – попита той.
В ъпросът на Микаел не ѝ хареса. Не ѝ хареса и изражението му. Искаше да избяга, или да си легне с него и да му запуши устата. Замисли се за Паулина, мъжа ѝ и ютията, и за още по-лоши неща от детството си. Не беше сигурна дали изобщо ще отговори, но накрая все пак каза:
– Спомних си нещо.
Микаел се вгледа в нея и тя веднага съжали, че не си е замълчала.
– Какво си спомни?
– Нищо.
– Хайде.
– Семейството си.
– Какво за семейството ти?
Откажи се, помисли си тя. Откажи се.
– Спомних си... – започна Лисбет, сякаш сама не можеше да се спре.
Може би нещо в нея въпреки всичко искаше да изрази ужасната мисъл.
– Да?
– Мама знаеше, че Камила краде от нас и лъже полицията, за да защити Зала. Знаеше, че ни клевети пред социалните и допринася за ужаса вкъщи.
– Знам – каза Микаел.
– Така ли?
– Холгер ми разказа.
– А знаеш ли, че...
– Какво?
Дали да не си замълчи? Но все пак изплю думите:
– Че накрая на мама ѝ писна и заплаши да изхвърли Камила?
– Не знаех.
– Така беше.
– Тогава Камила е била още дете.
– Беше на дванайсет.
– И все пак...
– Избухването ѝ може би не значеше нищо. Но тя винаги беше на моя страна. Знам, че не харесваше К амила.
– Във всяко семейство може да има любимо дете.
– Но при нас имаше последствия. Бяхме слепи.
– Слепи за какво?
– За случващото се.
– Какво се е случвало?
Стига. Стига.
Искаше да изкрещи и да побегне. Но продължи, като че водена от някаква сила, която не можеше да удържа повече.
– Мислехме, че Камила има Зала. Че войната у дома е по двойки, мама и аз срещу Зала и Камила. Но не беше така. Камила беше сама.
– Всички сте били сами.
– За нея беше най-зле.
– В какъв смисъл?
Лисбет извърна поглед.
– Понякога Зала идваше в стаята ни посред нощ – каза тя. – Тогава не разбирах защо. Но и не се замислях много. Той беше зъл и правеше каквото си иска. Беше каквото беше, а и по онова време мислех само за едно.