– Искала си да сложиш край на тормоза срещу майка ти.
– Исках да убия Зала. Знаех, че Камила се е съюзила с него, така че не виждах причина да се тревожа за нея.
– Разбираемо.
– Но, естествено, трябваше да се замисля защо Зала се промени.
– Променил се е?
– Започна все по-често да нощува вкъщи, което не се връзваше. Беше свикнал на лукс и добро обслужване. Но изведнъж апартаментът ни се оказа достатъчно добър за него, което явно се дължеше на нов елемент в играта. Пред ресторанта на Тверской булевард разбрах причината. Като всички мъже, и той е бил привлечен от нея.
– Значи нощем е идвал за нея.
– Винаги я молеше да отиде с него във всекидневната. Когато се заслушвах, разговорите им ми звучаха, все едно планират някаква гадост срещу мен и мама. Но е възможно да съм чула и още нещо, което по онова време да не съм разбрала. Често излизаха с колата.
– Посягал ѝ е.
– Той я съсипа.
– Не можеш да се виниш – каза Микаел.
Прищя ѝ се да изкрещи.
– Просто отговорих на въпроса ти – каза тя. – Разбрах, че нито аз, нито мама сме направили каквото и да е, за да ѝ помогнем. Ето това ме накара да се поколебая.
Микаел седеше мълчаливо до нея и, изглежда, осмисляше чутото. След малко сложи ръка на рамото ѝ. Тя я избута и се загледа през прозореца.
– Знаеш ли какво мисля? – каза той.
Лисбет не отговори.
– Мисля, че чисто и просто не си човек, който може да застреля някого по този начин.
– Глупости.
– Не вярвам, Лисбет. Никога не съм го вярвал.
Тя си взе кроасан от таблата и измърмори по-скоро на себе си, отколкото на Микаел:
– Но трябваше да я убия. Сега тя идва за всички ни.
Глава 20
27 АВГУСТ
Ян Бублански носеше бутилка дванайсетгодишен „Грантс“, която прашасваше у тях от години. Това, разбира се, беше против принципите му, но свидетелят го бе помолил за уиски и Бублански реши, че не е нужно да бъде толкова стриктен. Още от вчера се беше съсредоточил изцяло върху разследването на смъртта на Нима Рита и затова не бе пестил сили в издирването на последния свидетел, за когото знаеха, че е видял шерпа. Накрая го откри в Ханинге, в малък апартамент в жълта кооперация на улица „Клокарледен“.
Апартаментът не беше най-ужасният, който Бублански беше виждал, но не беше и най-хубавият. Миришеше зле и навсякъде имаше бутилки, пепелници и остатъци от храна. Самият свидетел обаче излъчваше елегантност по бохемски. Носеше бяла риза и парижка барета.
– Хер Йервинен – каза Бублански.
– Комисар.
– Това добре ли е?
Той показа бутилката и получи тънка усмивка в отговор. Настаниха се на два сини трикраки стола в кухнята.
– В нощта на петнайсети август си видял човека, за когото вече знаем, че се казва Нима Рита, нали така? – каза той.
– Да... точно така... абсолютен перко. Чувствах се зле и чаках един човек, който обикновено седи на площад „Нора Банториет“ и продава пиене. Тъкмо тогава обаче се появи онзи бездомник, пиян-залян, и аз, разбира се, трябваше да си затрая. Отдалече си личеше, че е луд. Но съм разговорлив по природа, затова го запитах учтиво и ненатрапчиво как е, а той започна да кряска.
– На какъв език?
– Английски и шведски.
– Значи е знаел шведски?
– Дали е знаел... Във всеки случай каза няколко думи. Не знам доколко владееше езика. К рещеше, че бил сред облаците, борил се с боговете и говорил с мъртвите.
– Възможно ли е да е говорил за връх Еверест?
– Сигурно е възможно. Не внимавах. Бях доста изнемощял и нямах сили да слушам безсмислици.
– Значи не си спомняш конкретните му думи?
– Бил спасил живота на много хора. „I saved many lives“, така каза и вдигна ръцете си, с отрязаните пръсти.
– Спомена ли министъра на отбраната Форшел?
Хейки Йервинен го погледна изненадано, наля си уиски и надигна чашата с трепереща ръка.
– Интересно, че го казваш.
– Защо да е интересно?
– Защото ми се струва, че наистина каза нещо за Форшел. Но всъщност не е толкова изненадващо, всички говорят за него.
– Какво по-точно каза?
– Че го познавал, мисля. Познавал всички важни хора, но това е малко трудно за вярване. Наду ми главата. Накрая не издържах и изтърсих голяма глупост.
– Какво си казал?
– Ами... не беше расистко или нещо такова. Но може би все пак не беше особено умно. Казах: „Приличаш на китаец, чинг-чонг“. Той се разлюти и ме фрасна, а аз така се ошашках, че нямах никакъв шанс. Направо си ме преби, честно казано. Представяш ли си?
– Разбирам, че е било страшно.