27 АВГУСТ
Паулина Мюлер седеше на леглото в старата си детска стая в „Богенхаузен“ в Мюнхен. Беше по пижама, говореше по телефона и пиеше топъл шоколад. Майка ѝ се грижеше за нея, все едно пак беше на десет, което не беше толкова зле, въпреки всичко.
Точно в момента наистина ѝ се искаше отново да е дете, да забрави за всички отговорности и просто да си поплаче. Освен това бе грешала. Родителите ѝ много добре разбираха що за човек е Томас. В очите им нямаше и капка съмнение, когато им разказа какво ѝ е причинил. Преди малко обаче се заключи в стаята и викна, че не иска да я безпокоят.
– Значи нямаш представа коя е била тази жена – каза криминален инспектор Улрике Йенсен по телефона, а интонацията ѝ подсказваше, че изобщо не вярва на Паулина.
И имаше всички основания за това, разбира се. Паулина веднага разбра коя е била жената с ютията. Освен това осъзна мрачната логика на постъпката и се изплаши, че по някакъв начин може да е дала одобрението си. Докато пътуваше към Мюнхен, безброй пъти си бе повтаряла „не мога отново да се видя с него, не мога, предпочитам да умра“.
– Не – каза тя. – Не ми звучи познато.
– Томас каза, че си срещнала друга жена и си се влюбила – продължи Улрике Йенсен.
– Написах го само за да го ядосам.
– И все пак изглежда, че извършителката има емоционална връзка с теб. Такова е било посланието. Мъжът ти е трябвало да се закълне, че няма да те тормози повече.
– Това е странно.
– Наистина ли е толкова странно? ъседите разказаха, че преди да изчезнеш, си била с превързана ръка. Казала си, че си се изгорила с ютията
– Така е.
– Но не всички са ти повярвали, Паулина. Чули са викове от апартамента ви. Викове и разправии.
Тя се поколеба, преди да отговори.
– Така ли?
– Затова си мисля, че може би в действителност Томас те е изгорил.
– Може би.
– Значи разбираш защо подозираме, че става дума за отмъщение – от страна на твой близък човек.
– Не знам нищо.
– Не знаеш.
Продължиха така, напред-назад, докато накрая Улрике Йенсен изведнъж смени тона и каза:
– Между другото...
– Да?
– Мисля, че няма защо да се притесняваш от него.
– Какво имаш предвид?
– Съпругът ти, изглежда, се страхува от тази жена и според мен ще стои настрана.
Паулина отново се поколеба, после каза:
– Това ли беше всичко?
– Засега да.
– Тогава искам да благодаря.
– На кого?
– Не знам – каза тя и затвори.
Стори ѝ се, че финалната реплика прозвуча добре като за пред полицията, все едно се надяваше, че Томас скоро ще се оправи. Но и това не беше особено вярно.
Седеше на леглото и още опитваше да смели информацията, когато телефонът отново звънна. Беше адвокат по разводите на име С тефани Ердман. Паулина беше чела за нея във вестниците. Ердман искаше да я представлява, а заплащането вече било уредено.
Засече Соня Мудиг в коридора на полицейското управление и тя поклати глава. Това означаваше, че Нима Рита не присъства и в регистъра на ландстинга, предположи Бублански. Но поне бяха получили разрешение за търсене, а това си беше малка победа само по себе си, предвид всички пречки. Разговорите с военните разузнавателни служби за момента протичаха еднопосочно, което все повече го дразнеше. Бублански погледна Соня и каза замислено:
– Може би имаме заподозрян.
– Така ли?
– Но не разполагаме с име, а описанието е доста общо.
– И наричаш това заподозрян?
– Добре де, но поне е следа.
Той ѝ разказа за мъжа, когото Хейки Йервинен беше видял от Нора Банториет по някое време между един и два в нощта срещу събота, петнайсети август, и който може би беше дал бутилка контрабанден алкохол на Нима Рита.
Соня си водеше записки, докато вървяха към кабинета му, където се настаниха един срещу друг и се умълчаха. Бублански се въртеше нервно. Имаше още нещо, което го глождеше подсъзнателно.
– Значи няма данни да е имал вземане-даване с шведското здравеопазване? – попита той.
– Засега не – отговори Соня Мудиг. – Но не съм се отказала. Възможно е да е бил вписан под друго име, нали? Очакваме съдебно разрешение, за да можем да проведем по-обстойно търсене въз основа на телесните му характеристики.
– Знаем ли колко време се е подвизавал в града?
– Хората нямат особено надеждна представа за времето, но по всичко личи, че не е прекарал в квартала повече от две седмици.
– Но може да е дошъл от друг квартал или друг град.
– Не ми се вярва, интуицията ми е такава.
Бублански се облегна в стола си, погледна през прозореца към Бергсгатан и изведнъж разбра какво се бе въртяло в главата му.