Често беше работил под прикритие при бунтовници и контрабандисти на оръжие. Казваха, че притежава неповторима способност да се вписва във всякаква обстановка. Не защото се нагаждаше или имаше актьорски талант. Напротив, винаги беше себе си, което будеше доверие. Хората приемаха, че някой, който се държи толкова уверено и с такова себеуважение, чисто и просто трябва да е един от тях.
Говореше гладко единайсет езика, беше възприемчив и ерудиран, а поради височината, стойката и изтънчения си вид веднага се превръщаше в център на вниманието, където и да отидеше. Това също се смяташе за едно от предимствата му. Никой не би повярвал, че руснаците биха изпратили шпионин и инфилтратор, който изпъква толкова много. О свен това никога не бе проявявал нелоялност и с еднаква лекота демонстрираше жестокост и грижовност.
Сприятеляваше се с хора, които впоследствие можеше да измъчва, без да му мигне окото. Сега обаче отдавна бе напуснал разузнаването и вече не работеше под прикритие. П одвизаваше се основно като устен преводач и бизнесмен, което, разбира се, беше евфемизъм за гангстер. И макар че беше свързан с престъпния синдикат Звезда Братва, често работеше с Камила и беше един от най-ценните ѝ активи. Дори самото му име ѝ осигуряваше предимство.
Но това, което наистина тревожеше Лисбет, бяха връзките на Галинов в ГРУ. Той разполагаше с ресурси, с чиято помощ рано или късно щеше да я открие, така че нерешителността ѝ не можеше да продължава. Сега, до прозореца в хотелската стая, Лисбет вече беше готова да се заеме с това, за което се бе подготвяла цял ден: да ги притисне. Да опита да ги принуди да допуснат грешка. Но преди това хвърли едно око на съобщението на Микаел:
Тревожа се за теб. Знам, че мразиш, когато го казвам. Но смятам, че трябва да потърсиш закрила в полицията. Бублански ще се погрижи. Говорил съм с него.
Между другото, Нима Рита е бил приет в психиатричната клиника „Сьодра Флюгелн“ под фалшиво име. Имам чувството, че зад това решение стоят военните.
Не отговори. Секунда по-късно вече беше забравила за съобщението и посягаше към оръжието. Прибра го в сива чанта за през рамо, сложи си качулката и очилата, излезе от стаята, взе асансьора и закрачи целеустремено по площада.
Изглежда, се заоблачаваше. Навън беше оживено, ресторантите и магазините бяха пълни. Тя сви надясно по Смоландсгатан, излезе на Бириер Ярлсгатан и изчезна в метростанцията на „Йостермалмстори“, където хвана метрото към „Сьодермалм“.
Ребека Форшел седеше до леглото на мъжа си в болница „Каролинска“, когато Микаел Блумквист ѝ звънна за пореден път. Тя се канеше да вдигне, но Йоханес потръпна, сякаш сънуваше кошмар. Ребека го погали по главата и остави телефона да звъни. В коридора седяха трима военни, които я наглеждаха.
Чувстваше се наблюдавана и ограбена от тревогата си. Как можеха да се отнасят така с тях? Даже бяха претърсили майката на Йоханес. Това беше скандално, а най-зле от всички бяха Клас Берг, шефът на Муст, и, разбира се, Сванте Линдберг. Божичко, колко съчувствено и разтърсено го играеше.
Пристигна с шоколад, цветя и сълзи в очите, с вайкания и прегръдки. Но не я заблуди. Потеше се твърде много, погледът му блуждаеше и поне на два пъти попита дали Йоханес е споменал нещо, докато бяха на С андьон , за което Сванте би трябвало да знае. Ребека едва не изкрещя „Какво криете от мен?“, но все пак замълча. Благодари му за подкрепата и го помоли да си върви.
Каза, че няма сили за повече посещения. Сванте си тръгна неохотно, което си беше жив късмет, защото скоро след това Йоханес се събуди. П ървото, което каза, беше „извинявай“. Ребека го попита как се чувства, а после поговориха за децата, но въпросът „Защо, Йоханес, защо?“ остана без отговор.
Може би силите му не стигнаха, или просто искаше да изчезне и да избяга от всичко. Заспа или се унесе, но във всеки случай изглеждаше изтормозен и тя го хвана за ръката. Малко след това получи есемес. О тново беше Блумквист. Молеше за извинение, но трябвало да говори с нея на четири очи или по криптирана линия. Но не, сега не можеше. Остави телефона и погледна отчаяно мъжа си, който бълнуваше насън.
Йоханес Форшел беше на Еверест. В съзнанието си отново пристъпваше през виелицата, беше непоносимо студено и той едва успяваше да мисли. Просто продължи напред, заслушан в скърцането на котките и бученето на вятъра и небесата. Чудеше се колко още ще издържи.
През повечето време не забелязваше нищо,освен силуета на Сванте и собственото си дишане в кислородната маска, а понякога не възприемаше дори и това. Пейзажът почерняваше, може би вървеше със затворени очи, не беше сигурен. Ако в някой от тези мигове пред него имаше пропаст, щеше да се хвърли право надолу, без дори да изкрещи или да се изплаши. А сега като че ли дори поривите на вятъра замлъкнаха. Обгръщаха го беззвучен мрак и празнота. И все пак преди малко си бе припомнил как баща му го надъхваше на ски пистата: „Можеш още, момчето ми. Можеш още“. Когато страхът го сграбчеше в ноктите си, тези думи му помагаха. Винаги можеше да даде още малко от себе си. Но вече не.