– Ще слезем долу до павилиона за вестник и книга – обясни тя с глас, който не звучеше като нейния, но въпреки това притежаваше изненадващ авторитет.
Беше седем и половина вечерта и Ян Бублански трябваше отдавна да се е прибрал. В место това още седеше в кабинета си в полицейското управление и се взираше в младо лице, което излъчваше някакъв гневен идеализъм, който вероятно би подразнил този и онзи. На Бублански обаче такова отношение всъщност му допадаше и може би на тази възраст и той беше същият – имаше чувството, че по-старото поколение не възприемаше живота със заслужената сериозност. Ето защо ѝ се усмихна.
Получи скована усмивка в отговор и предположи, че хуморът не беше най-силното ѝ качество, но че патосът ѝ все пак би бил полезен на света. Ж ената беше на двайсет и пет, казваше се Елсе Сандберг и беше общопрактикуващ лекар в болница „Санкт Йоран“. И маше прическа тип паж и кръгли очила.
– Благодаря, че отдели време – каза той.
– Няма защо – отговори тя.
Соня Мудиг откри жената, след като се появи информация, че шерпът е залепил афиш на автобусната спирка до метростанция „Сьодра“. Тогава Соня прати няколко колеги да разпитат на практика всички хора, които редовно чакаха на спирката.
– Разбрах, че нямаш особено ясен спомен, но всичко, което можеш да ни кажеш, ще ни бъде от полза – каза Бублански.
– Трудно се разчиташе. Редовете бяха много нагъсто изписани, а текстът звучеше като параноична заблуда.
– Не е невъзможно. Но все пак ще се радвам, ако опиташ да си спомниш нещо по-конкретно.
– Беше пропит от вина – продължи тя.
Моля ти се, мило дете, не се опитвай да го тълкуваш вместо мен, помисли си той.
– Какво пишеше?
– Че е изкачил планина. Още веднъж, така пишеше. К атерил се нагоре „one more time“. Но не виждал добре. Имало снежна буря, боляло го и измръзвал. Мислел си, че е обречен. Но чувал викове, които го упътвали.
– Какви викове?
– Виковете на мъртвите, струва ми се.
– Какво значи това?
– Не беше много ясно, но духовете го следвали през цялото време, май така пишеше, два духа, добър и лош, малко като...
Тя се подсмихна и Бублански се зарадва, че Елсе Сандберг изведнъж показа човешката си страна.
– Като капитан Хадок от „Тинтин“, нали знаеш, когато на раменете му се появяват ангел и дявол, щом му се прииска да си пийне.
– Да – каза той. – Хубава метафора.
– Но не възприех написаното като метафора. За автора сякаш това беше истина.
– Имам предвид, че и на мен ми е познато. Добър и лош глас, които ми шепнат, когато съм подложен на изкушение – каза Бублански, но се смути и побърза да продължи. – Какво му е говорил злият призрак?
– Че трябва да я остави горе.
– Нея?
– Да, мисля, че така пишеше. Нея, някоя мадам, или мам нещо си, която останала горе. Но пишеше нещо за Долината на дъгата, Rainbow Valley, където мъртвите протягали ръце и молели за храна. Както казах, всичко беше много странно. После пишеше даже, че се появил Йоханес Форшел. Измишльотини. Не се зачетох по-нататък, честно казано. Автобусът дойде, едно момче започна да се разправя с шофьора и се разсеях. Но вече бях стигнала до заключението, че човекът страда от параноидна шизофрения. Пишеше, че гласовете никога не млъквали.
– Човек може да се чувства така и без да е шизофреник.
– Какво имаш предвид?
Какво ли, наистина?
– Ами че... – каза той.
– Да?
– Че и аз съм го изпитвал. Има неща, от които така и не можем да се отървем, и те продължават да ни глождят години наред.
– Да – каза тя разколебано. – Вярно е.
– Можеш ли да изчакаш за момент, докато проверя едно нещо?
Елсе Сандберг кимна, а Бублански пусна компютъра си и отвори гугъл. Комбинира три думи и обърна монитора към нея.
– Виждаш ли така?
– Ужас – каза тя.
– Нали? Това е Rainbow Valley на Еверест. Никога не съм знаел много за тази част от света, но през последните дни се зачетох по темата и веднага разпознах името, щом го спомена. Това е просто жаргонен израз, разбира се, но се използва много често и е ясно защо. Виж тук.
Той посочи екрана и се зачуди дали не звучи ненужно мрачно. Но искаше тя да осъзнае сериозността. На снимките се виждаха мъртви алпинисти, останали на повече от осем хиляди метра височина. Много от тях лежаха там от десетилетия, но все още изглеждаха силни и мускулести. Бяха замръзнали във времето и всички носеха цветни дрехи – в червено, зелено, жълто и синьо, а около тях имаше кислородни бутилки и останки от палатки и будистки молитвени знамена, също шарени.