Къде?
Да минем на Сигнал.
Минаха на Сигнал.
Какво ще кажеш за хотел „Людмар“, предложи той.
Окей, отвърна тя. Без „о, супер“, „колко готино“ и разни такива, просто „окей“.
После помоли съседа да се грижи за котката и започна да се приготвя.
Камила стоеше на балкона. Капки дъжд падаха по раменете и ръцете ѝ. Щеше да има буря, но въпреки това тя копнееше да излезе. На „Страндвеген“ и по яхтите в морето кипеше живот, който би трябвало да ѝ принадлежи, но вместо това само ѝ напомняше за всичко, от което бе лишена. Това не може да продължава, помисли си тя. Трябваше да сложи край.
Затвори очи и вдигна глава. По челото и устните ѝ се посипа дъжд и тя опита да се отнесе в мечти и надежди, но през цялото време мислите ѝ се връщаха към Лундагатан, Агнета, която ѝ крещеше да се маха, и Лисбет, която не продумваше, сякаш искаше да убие всички с мълчанието си, с мрачната си ярост.
Усети ръка на рамото си. Беше Галинов и тя се обърна към него, към нежната усмивка и красивото му лице. Той я притисна до гърдите си.
– Момичето ми. Как се чувстваш?
– Добре.
– Не ми се вярва.
Той се загледа в кея.
– Ще видиш, че всичко ще се нареди.
Тя опита да разгадае погледа му.
– Случило ли се е нещо?
– Имаме посещение.
– Кой?
– Любимите ти бандити.
Тя кимна, влезе вътре и видя Марко и някакъв жалък субект с дънки и евтино кафяво сако. Субектът беше насинен и стоеше като наказан. Беше сигурно два метра висок и отблъскващо пълен. Казваше се Кони, както се оказа
– Кони има да разкаже нещо – започна Марко.
– Защо тогава не ми го каже сам?
– Наблюдавахме апартамента на Блумквист – обади се Кони.
– Изглежда, е минало много добре.
– Бил е нападнат – каза Марко.
Тя погледна сцепената му устна.
– Нима?
– От Саландер.
Камила каза на руски:
– Иван, този Кони е по-висок от теб, нали?
– Във всеки случай е по-тежък – отвърна Галинов. – И по-зле облечен.
– Сестра ми е метър петдесет и два – продължи тя на шведски – и кльощава като клечка, но... те е пребила.
– Изненада ме.
– Взела е телефона му – каза Марко. – И е изпратила есемес до всички в клуба.
– И какво пише в него?
– Да изслушаме Кони.
– Слушам, Кони.
– Саландер каза, че ще убие всички ни, ако не спрем да следим Микаел Блумквист.
– После е казала още нещо – намеси се Марко.
– И то е?
– Че така или иначе, ще ни погне и ще унищожи целия клуб.
– Върхът – каза тя, като някак си съумя да запази спокойствие.
– Значи... – пробва се Марко.
– Значи какво? – поинтересува се тя.
– В откраднатия телефон има чувствителна информация. Разтревожени сме.
– Така и трябва – каза тя. – Само че не заради Лисбет, нали, Иван?
Иван кимна, а тя продължи да гледа саркастично и заплашително. В действителност обаче чувстваше, че се разпада, и накрая каза на Галинов да продължи разговора вместо нея, докато тя самата отиде в стаята си и остави миналото да я залее като мръсна, черна вълна.
Ребека Форшел сама не проумяваше какво стори. Чу Йоханес да прошепва „той не бива да ме вижда“ и, без да може да обясни действията си, подложи крак на Сванте Линдберг. След това двамата изскочиха навън в дъжда и тръгнаха към такситата.
Йоханес избра кола, която не принадлежеше на някоя таксиметрова компания. Броячите на този тип шофьори обикновено се въртяха с неумолима алчност.
– Карай – каза той, а шофьорът, млад, мургав мъж с къдрава коса и сънен поглед, се обърна към тях и попита:
– Накъде?
Ребека погледна Йоханес, който мълчеше.
– По „Солнабрун“, към центъра – смотолеви тя и си помисли, че всичко ще се нареди.
Забеляза и нещо неочаквано, което ѝ се стори освобождаващо. Шофьорът не се беше сепнал и може би като избра такова такси, Йоханес се бе надявал именно че ще попаднат на човек, който живее толкова встрани от актуалното, че дори няма да знае как изглежда най-мразеният човек в Швеция. Не че това им осигуряваше кой знае какво предимство. Докато минаваха покрай гробището в С олна, Ребека опита да си представи последствията от действията им.
Може би все пак не изглеждаше толкова странно отстрани, опита да си втълпи. Мъжът ѝ беше в тежко състояние, а тя беше лекар и спокойно можеше да е решила, че той се нуждае от спокойствие, далеч от цялата си свита в болницата. Просто трябваше да съобщи на някого, преди да е настанала паника.
– Трябва да ми кажеш какво става. Иначе не мога да продължавам с тази лудост – прошепна тя.