– С къпи приятели. Толкова се притеснявах за вас – каза той, прегърна Йоханес и целуна Ребека по бузите.
Без съмнение се познаваха и след като прекараха двайсетина минути, шепнейки си в кухнята, двамата се появиха с поднос чай, английски сандвичи и бутилка вино и я погледнаха със сериозни изражения.
– Скъпа Ребека – каза Ковалски. – Мъжът ти ми заръча да бъда откровен и неохотно приех. Трябва да призная, че не ми се нрави, но ще опитам да говоря открито и още отсега моля за извинение, ако започна да увъртам.
Тонът му не ѝ хареса, звучеше едновременно тъжно и кокетно. Може би беше нервен. Ръката му трепереше, докато наливаше чая.
– Най-добре да започна, като разкажа за най-голямата си заслуга – каза той. – Благодарение на мен се запознахте.
Тя го погледна учудено.
– Как така?
– Аз изпратих Йоханес на Еверест. Ужасно от моя страна, разбира се, но той го искаше. Даже настояваше, нали си е човек на дивото.
– Нищо не разбирам – каза тя.
– С Йоханес ни събра работата. Запознахме се в Русия и се сприятелихме. Отрано видях специалните му качества.
– В какво отношение?
– Във всички отношения, Ребека. Може би понякога беше малко припрян и твърде нетърпелив, но с изключение на това, беше блестящ офицер.
– Значи и ти си бил военен?
– Бях...
Изглежда, не му се искаше да го каже.
– ...поляк, който като дете стана британец. Родителите ми бяха полски имигранти, на които старата Англия помогна, така че може би сметнах за мой дълг да започна работа във Foreign Office.
– МИ-шест?
– Нека не казваме повече от необходимото. Във всеки случай се озовах тук, след като се пенсионирах, не само от любов към страната, ами и поради някои усложнения, които донякъде са свързани с някогашните ни дела. Виждаш ли, Ребека, по онова време с Йоханес имахме общ интерес, който беше опасен, дори и без да броим Еверест.
– Какъв е бил той?
– Дезертьори и къртици от ГРУ, доказани или заподозрени, а трябва да добавя и измислени. И стана така, че обединихме сили. В моята група тъкмо бяха узнали, че малка секция в шведската служба за сигурност се е добрала до един от сериозните активи на ГРУ, който след смъртта си доби голяма известност благодарение на човек, с когото съвсем скоро сте си имали работа.
– Това са гатанки.
– Нали ти казах. Не ми се удава. Говоря за Микаел Блумквист, който разкри така наречената афера „Залаченко“, а за нея е казано предостатъчно, с изключение може би на най-важното, а именно информацията, която по онова време ни беше подшушната.
– И каква е тя?
– Хм, ами... как да се изразя? Трябваше да порепетирам малко. С пециален отдел в службата за сигурност защитавал дезертиралия агент на ГРУ Александър Залаченко с, кажи-речи, всички възможни средства, защото той им давал, както те си мислели, безценна информация за руското военно разузнаване.
– Вярно – възкликна тя. – Той имаше дъщеря, нали, Лисбет Саландер, която беше пострадала?
– Точно така. Залаченко до голяма степен имал зелена светлина да прави каквото си иска, да малтретира семейството си и да изгради престъпна империя, стига междувременно да разкрива тайните си. Всякаква порядъчност била захвърлена в името на висшето добро.
– Националната сигурност.
– Не бих се изразил толкова тържествено. По-скоро бих го нарекъл усещане за ексклузивност. Информационно предимство, което размътило главите на някои господа от Сепо. Но може би – така подозираше моята група – дори това е било измама.
– Какво имаш предвид?
– Получихме информация, че Залаченко е бил верен на Русия. Че е останал двоен агент до края на живота си и е давал на ГРУ повече, отколкото е казвал на С епо.
– Божичко.
– Да, и ние се чувствахме така. Но тогава това бяха само подозрения, така че търсихме начин да ги потвърдим. След известно време разбрахме за един човек, подполковник, който публично се представял за цивилен и работел в туристическия бранш като консултант по сигурността, но в действителност бил агент под прикритие във вътрешния отдел на ГРУ. И бил попаднал на сериозна корупционна схема.
– В какво се е състояла?
– Редица агенти имали връзки с престъпния синдикат Звезда Братва. Но важното в случая е, че той се ядосал. Направо побеснял, защото взаимоотношенията с престъпния свят не били прекратени. Твърдеше се, че напуснал ГРУ в знак на протест и се отдал на голямата си страст, алпинизма.