– Значи отношенията ти с Нима са били толкова добри, колкото изглеждаха? – попита тя и чу тревогата в собствения си глас.
– Бяха добри, да – каза той. – Може би твърде добри, като се тегли чертата.
– Какво значи това?
– Ще ти разкажа – каза Йоханес и замълча.
– Ами давай.
– Ще го направя – продължи той. – Ти вече знаеш повечето. Но може би първо трябва да кажа, че когато тръгнахме към върха, вече не се разбирах толкова добре с Виктор , и съм почти сигурен, че това беше заради Стан Енгелман. Мисля, че Виктор се страхуваше да не би разговорите ни да стигнат до ГРУ и Звезда Братва. В такъв случай дните му определено щяха да бъдат преброени, затова гледах да стоя настрана. Нямах никакво намерение да будя тревога. Искахме да предложим на Виктор безопасно убежище, нищо друго. Както знаеш, Бека, напуснахме лагера малко след полунощ на тринайсети май. Условията изглеждаха перфектни.
– Но темпото се забави.
– Да, Клара имаше проблеми, Мадс Ларсен също, а може би и Виктор не беше във форма. Но тогава не се замислих за това. Забелязах само, че Сванте беше раздразнен. Искаше двамата да тръгнем сами към върха. Каза, че иначе сме щели да изпуснем шанса си, и накрая Виктор ни разреши да го направим. Може би се радваше, че ще се отърве от мен. И потеглихме.
– Знам – каза тя нетърпеливо.
– Да, извинявай, ще карам направо. Отдалечихме се и не знаехме нищо за катастрофата, сполетяла експедицията. П росто се катерехме и стигнахме до върха относително бързо. Но на слизане от С тъпалото на Хилари изпитахме затруднения. Тогава небето още беше ясно и не духаше твърде силно, а и разполагахме с предостатъчно кислород и течности. Но времето минаваше и...
– И сте чули някакъв трясък, гръм.
– Чухме гръмотевица, въпреки безоблачното небе. Бурята дойде от северната страна. Само за минути видимостта стана нулева. Виелицата ни брулеше, а температурата падна драстично. Беше непоносимо студено и едва кретахме. На моменти не можехме да видим собствените си крака. Няколко пъти паднах на колене, а Сванте ми помагаше да се изправя. Но се движехме все по-бавно, а часовете летяха. Стана късен следобед, после вечер. Изплашихме се, че ще настане мрак. Спомням си, че отново паднах и този път наистина вярвах, че е дошъл краят. Но тогава видях...
– Какво си видял?
– Размазаните очертания на нещо синьо и червено малко по-напред. О тправих молитва това да са палатките в лагер 4, или поне други катерачи, които биха могли да ни помогнат. Това ми вдъхна надежда, изправих се на крака и тогава разбрах, че не съм видял нищо хубаво, напротив. Това бяха две тела, плътно едно до друго в снега, едното по-дребно от другото.
– Не си ми разказвал това.
– Не, Бека, не съм. И тук започва целият ад.
– Говори тогава!
– Опитвам, но още ми е трудно да го опиша. Бях толкова изтощен. Не издържах повече. Исках просто да легна и да умра. Ето защо имах чувството, че като гледам телата, се взирам в собствената си съдба. С обственият ми ужас беше по-осезаем от ужаса пред мен. Не се замислих, че познавам тези хора, това бяха просто двама от стотиците мъртви по склоновете на планината. С валих си кислородната маска и казах, че трябва да слезем, да се махнем оттук, и продължих напред, или поне направих една крачка. Но после ме обзе странно усещане.
– Какво?
– Ами, стотици неща в известен смисъл. По радиостанцията бяхме чули, че експедицията ни е в критична ситуация, и може би се замислих за това. Естествено, сигурно съм разпознал и дрехите, и не само. Но преди всичко в по-малкото тяло имаше нещо зловещо. Помня, че се наведох и се загледах в лицето. Не се виждаше много. К ачулката беше дръпната над шапката и челото. По бузите, носа и устата имаше слой скреж, а слънчевите очила скриваха останалото. Цялата беше покрита със сняг. И все пак разбрах.
– Била е Клара, нали?
– Клара и Виктор Гранкин. Тя лежеше на една страна и го беше прегърнала през кръста. Бях убеден, че трябва да ги оставя така. Но зловещото чувство не изчезваше. Тя изглеждаше вкочанена, но въпреки това ми се стори, че долавям още нещо. Че тя не е съвсем безжизнена. О тделих я от Виктор и опитах да изчистя лицето ѝ. Не се получаваше. С негът беше замръзнал и твърд, а аз нямах сили. Накрая извадих пикела си. С игурно е изглеждало абсурдно. Вдигнах очилата ѝ и я чукнах по лицето. Разлетяха се парченца лед, а Сванте ми изкрещя да престана и да слизам надолу. Но аз продължих вманиачено, като опитвах да внимавам. Но пръстите ми бяха измръзнали и не можех да ги контролирам. Нараних я. С цепих кожата ѝ при устната и брадичката, при което лицето ѝ потръпна. Сметнах, че това се дължи на самия удар, а не е признак на живот. И все пак ѝ сложих кислородната си маска и я задържах дълго на лицето ѝ, въпреки че аз самият се задъхвах и изобщо не вярвах, че ще има ефект. Но изведнъж тя си пое дъх. Пролича си по потръпването на маркуча и маската. В икнах на Сванте, но той само поклати глава, и беше прав, разбира се. Н ямаше значение, че тя диша. Беше на ръба на смъртта, на осем хиляди метра надморска височина. Н ямаше никаква надежда, не можехме да ѝ помогнем. Невъзможно беше да я свалим до лагера, а и самите ние бяхме в голяма опасност.