– Търсим хора в хотела, които са виждали или общували с журналиста Микаел Блумквист – каза полицаят.
Веднага ѝ се стори подозрителен, може би направо враждебен. Имаше самодоволно изражение и беше изпънал гръб, сякаш за да покаже колко е висок и силен.
– Какво се е случило? – попита тя, като никак не ѝ бе трудно да долови страха в гласа си.
Полицаят пристъпи напред и я огледа от глава до пети с поглед, който ѝ беше твърде добре познат. Беше го виждала многократно – поглед, който искаше едновременно да я съблече и да я нарани.
– Как се казваш?
Това беше част от провокацията. Личеше си, че мъжът много добре знае коя е.
– Катрин Линдос – каза тя.
Той го записа в бележника си.
– Срещнала си се с него, нали?
– Да – отговори Катрин.
– Заедно ли прекарахте нощта?
Това какво общо има, искаше ѝ се да изкрещи. Но я беше страх и отговори „да“ и на този въпрос. Отстъпи назад и обясни, че когато се събудила сутринта, Микаел бил изчезнал.
– Под фалшиво име ли се регистрирахте?
Катрин опита да диша спокойно и се зачуди дали изобщо беше възможно да проведе диалог с полицая, особено сега, след като той самоволно влезе в стаята.
– А ти имаш ли име? – попита тя.
– А?
– Не помня да си се представил.
– Казвам се Карл Вернершон от Нормалмската полицията.
– Чудесно, Карл – каза тя. – Можеш ли най-напред да ми обясниш какво се е случило?
– Тази нощ Микаел Блумквист е бил нападнат и отвлечен отвън пред хотела, така че гледаме много сериозно на случая.
Катрин се почувства, все едно стените се приближават към нея.
– Боже господи.
– От изключителна важност е да ни разкажеш откровено какво е станало преди това.
Тя седна на леглото.
– Пострадал ли е?
– Не знаем.
Катрин просто го гледаше и мълчеше.
– Не отговори на въпроса ми – каза той.
Сърцето ѝ биеше бясно, но тя опита да намери думи.
– Микаел имаше важна среща тази сутрин, но разбрах, че така и не се е появил.
– Каква среща?
Тя затвори очи. Защо беше такава идиотка? Беше се заклела да не казва нищо за интервюто. Но беше изплашена и объркана и мозъкът ѝ очевидно не функционираше.
– Не мога да кажа заради защитата на източниците – каза тя.
– Значи не желаеш да ни сътрудничиш?
Катрин едва дишаше. Загледа се през прозореца, сякаш търсеше път за бягство. Карл В ернершон обаче ѝ помогна, като се зазяпа в гърдите ѝ, което я вбеси.
– С радост ще сътруднича. Но за целта трябва да разговарям с човек, който разполага с елементарни познания относно защитата на тайната на източниците и поне се опитва да покаже уважение към близките, на които току-що е съобщил шокираща новина.
– За какво говориш?
– Свържи се с началниците си и изчезни оттук.
Карл Вернершон я погледна, все едно искаше да я арестува на място.
– Веднага – каза тя още по-ядосано.
Той взе, че наистина измърмори „окей“, но, естествено, намери за нужно да добави:
– Но ти ще стоиш тук.
Катрин не отговори, просто му отвори вратата, след което седна обратно на леглото и потъна в мислите си. Телефонът обаче извибрира в ръката ѝ и я върна към реалността. Беше извънредна новина от „Свенска Дагбладет“:
Известен журналист нападнат и отвлечен пред хотел „Людмар“,
- гласеше заглавието и тя се зачете. Новината беше отразена навсякъде, но никоя от статиите не съдържаше кой знае колко съществена информация, освен че е бил откаран с линейка, която никой не е повикал. Звучеше... непонятно. Как трябваше да постъпи, по дяволите? Искаше просто да изкрещи. След малко си припомни един момент от предната вечер. Беше чула шум от банята, който ѝ заприлича на неспокоен шепот. Може би дори беше измърморила в отговор: „Какво правиш?“.
Или беше сънувала, че го казва. Но това нямаше значение. Шепотът трябваше да е свързан с изчезването, нали? Пишеше, че са го отвлекли в два през нощта, пред хотела, така че – тя опита да мисли логично – Микаел явно се е развълнувал или притеснил от нещо и е хукнал навън, оставил я е сама, само за да бъде нападнат почти веднага. Дали всичко е било капан, опит да го подмамят навън? По дяволите, по дяволите. Какво се случваше?
Замисли се за просяка, за Ребека Форшел и отчаянието в гласа ѝ, и за цялата истерия преди интервюто. Онзи полицай идиот можеше да върви по дяволите. Тя се облече решително и си събра нещата. След това отиде до рецепцията, плати сметката и се качи в дипломатическия автомобил на британското посолство, който я чакаше отпред.