Устието на реката, в която бяхме навлезли, не беше широко; въпреки мъглата, която забулваше бреговете, все пак можахме да разгледаме добре околността. След броени минути, с големи усилия и с помощта на попътния вятър, достигнахме брега.
Мъглата се вдигна, слънцето напече и върху блатистите брегове лежаха крокодили, прилични на огромни чукани; на една миля от нас се виждаше твърда земя; след четвърт час ние се озовахме там, завързахме лодката за едно дърво и излязохме на брега. После се съблякохме, измихме се и изнесохме дрехите си да съхнат на слънце.
Като се подслонихме под листата на грамадните дървета, закусихме с месо, което бяхме взели със себе си в изобилие, радвайки се, че сме успели навреме, преди бурята, да пренесем в лодката всичките си провизии и всичките си вещи.
Когато завършихме закуската, дрехите ни бяха вече изсъхнали; побързахме да се облечем. Като се огледахме наоколо, забелязахме, че се намираме на тясно пространство земя, обградена от едната страна с реката, а от другата с безкрайни пусти блата, които се простираха до хоризонта.
— Тук, навярно, е имало пристанище! — каза Лео.
— Едва ли! — възразих аз. — Кой ще построи пристанище всред тия ужасни блата и в необитаема страна?
— Може би тук не е имало блата и страната да е била обитаема! — сухо отговори Лео. — Погледни — посочи той едно място, където снощната буря бе изтръгнала от корени едно огромно магнолиево дърво, — нима този камък не е човешка направа?
— Глупости! — отговорих аз.
Ние се приближихме до поваленото дърво.
— Е, какво е това? — попита той.
Аз премълчах и само подсвирнах. Нямаше съмнение, че пред мен стърчеше огромен камък, разбит на малки парчета, здраво споени с цимент. Това не е всичко. Подхванах с ръка разровената земя и видях огромна каменна халка, около един фут в диаметър и около три инча дебела. Това откритие ме порази.
Нима това място не прилича на пристанище? — попита Лео.
Исках да възразя, но думите ми замряха в гърлото.
— В отдавна минали векове тук са приставали кораби и тая халка, без съмнение, е останка от някога съществуващо пристанище. Навярно и самият град е под блатата. Нашата история започва да става вероятна! — каза неуморимият Лео.
— Няма съмнение, че една страна като Африка — казах аз, — е пълна с останки на отдавна изчезнали и забравени народи. Никой не знае кога е започнала цивилизацията на Египет. Съществували са вавилонци, финикийци, персийци и други народи, повече или по-малко цивилизовани, без да се говори за евреите. Припомни си персийските гробове, които консулът ни е показвал в Килв3!
— Добре — забеляза Лео, — но по-рано ти казваше съвсем друго…
През това време ние бяхме дошли до края на блатото и се вгледахме в далечината. То се простираше до хоризонта и цели орляци птици летяха над него. Отровни изпарения се издигаха от повърхността на блатата към синьото небе.
— За мен е ясно — казах аз, обръщайки се към моите спътници, — че не можем да минем през тая тиня, а ако останем тук, непременно ще измрем от треска!
— Да, това е вярно! — потвърди Джоб.
— Тогава пред нас се намират два пътя: или да се опитаме да стигнем до някое пристанище с нашата лодка и отново да се качим на кораб, което, няма съмнение, е рисковано, или да опънем платната и да заплуваме нататък по реката! Аз не зная какво ще решите вие — каза Лео, като прехапа устни, — но аз ще тръгна по реката!
Джоб завъртя очи и заръмжа, арабинът забъбри „Аллах“ и също заръмжа. Аз пък тихо отбелязах, че ми е безразлично накъде ще тръгнем, защото се намираме между това дяволско блато и морето. Всъщност, колосалната глава на етиопеца и каменната халка възбудиха любопитството ми, за което тайно се срамувах. Като разгледахме и поправихме лодката, доколкото бе възможно, напълнихме пушките си и отплавахме. За щастие, вятърът духаше откъм океана и ние успяхме да опънем платната на лодката. Скоро забелязахме, че в тая равнина, на разсъмване, вятърът винаги духа от океана към брега, а при залез-слънце — от брега към океана. Улеснени от това, ние чудесно плавахме по реката три или четири часа. Около пладне стана горещо. Достигащата до нас воня от блатата беше ужасна; ние побързахме да погълнем профилактична доза хинин. Скоро вятърът съвсем утихна и ние с удоволствие излязохме от лодката и седнахме под сянката на дърветата, които се намираха край реката; легнахме, очаквайки залеза на слънцето, а заедно с това и края на нашите страдания от жегата. Когато се готвехме отново да седнем в лодката, аз се озърнах. Слънцето вече се канеше да залезе. Надясно и наляво от нас, докъдето стигаше погледът ни, се простираха смъртоносните блата, прекъсвани от малки езера с тъмна застояла вода, блестяща като огледало, под лъчите на залязващото слънце. Пред нас и зад нас лениво течеше реката, вливаща се в малко езеро, върху повърхността на която, последните лъчи на слънцето се бореха със сенките на нощта. На запад огромното червено слънце изчезваше в мъгливия небосклон, а небето червенееше с кървави отблясъци. Още сто години да преживея, никога няма да забравя тая печална и вълшебна картина; тя дълбоко се запечата в паметта ми.
3
Около Килв, на източния бряг на Африка, съществува скалиста стръмнина, на върха на която се намират персийски гробове. По-надолу от гробовете са развалините на старинни градове, които са съществували преди много столетия.