— Какво е то, бик ли?
— Бик без рога; ние ще го убием — последва отговор и копията се вдигнаха още по-нагоре.
Настъпи мълчание; забелязах с ужас, че седящата до Мохамед жена започна да го милва, да го тупа по бузите и да го нарича с мили имена; злобните й очи блестяха и се плъзгаха по треперещите му крайници; нейните движения и милувки приличаха на змийски и всички изпаднахме в паника.4
— Всичко готово ли е за гощавката? — отново попита злокобен глас.
— Всичко е готово, готово!
— Гърнето добре ли е нажежено? — продължи гласът с някакво пищене, което страховито прозвуча под сводовете на пещерата.
— Нажежено е, нажежено е!
— Праведно небе! — извика Лео. — Това е народът, който нахлупва нажежени гърнета на главите на чужденците!
Едва успял да произнесе тия думи и двама едри нехранимайковци хванаха огромните щипки, мушнаха ги в огъня, поклонницата на Мохамед извади примка от растителни влакна, пропълзя като змия и впримчи с нея краката на нещастника. Тогава злодейците измъкваха с щипките голямо пръстено гърне, нажежено до бяло и се насочиха към Мохамед, който отчаяно се бореше, викайки колкото му глас държи; диваците не можаха да изпълнят намерението си „Да нахлупят на главата му нажеженото гърне“.
Аз скочих на крака с вик, измъкнах револвера си и стрелях в дяволската жена, която милваше Мохамед. Куршумът попадна в тила й и я уби на място. Мохамед с нечовешко усилие се бе изтръгнал от ръцете на мъчителите си и като подскочи нагоре, падна мъртъв върху нейния труп: куршумът на моя револвер бе убил и него; така той бе избавен от ужасната смърт.
Слисването на нашите любезни домакини не продължи дълго. Жителите на Амахаггер никога не бяха чували изстрели; бяха поразени, но един от диваците бързо се опомни, грабна копието и се спусна върху Лео, който се намираше близо до него.
— Бягай! — креснах аз и сам хукнах навън от пещерата. Около входа се бяха струпали мнозина и ни преградиха пътя. Все пак успях да избягам. След мен тичаха Лео и Джоб, а след тях ревяха и крещяха човекоядците, разярени от смъртта на жената.
Когато прескачах мъртвото тяло на Мохамед, почувствах топлината на нажеженото гърне, което се намираше пред краката ми и зърнах, че ръцете му потрепваха.
Най-после тримата стигнахме площадката пред изхода и решихме скъпо да дадем живота си. Множеството, което ни преследваше, ни заобиколи. Джоб се намираше вляво от скалата, Лео по средата, а аз вдясно. Лео се наведе напред и се вгледа в тъмнината, откъдето диваците се спуснаха върху ни с блестящите си копия, страшни в безмълвната си ярост.
Странен блясък светна в очите на Лео; хубавото му лице беше буквално вкаменено. В дясната си ръка държеше тежкия си ловджийски нож и нежно ме прегърна.
— Прощавай, стари приятелю! — каза той. — Мили ми приятелю, ти беше за мен нещо повече от баща! Ние едва ли ще се справим с тия нехранимайковци, ще ни избият за броени минути, а после ще ни изядат. Прощавай, Джоб, прощавай!
— Нека бъде Божията воля! — казах аз като стиснах зъби и се приготвих за смъртта. В този момент Джоб извика, вдигна револвера и започна да стреля.
Един огромен дивак изскочи на площадката; Лео го уби на място със силната си ръка. Аз убих друг, но Джоб не улучи противника си; един го хвана за снагата и го повали. Какво стана по-нататък с Джоб не зная, защото почнах отчаяна борба с двама злодейци, които, за мое щастие, нямаха копия. За първи път през живота физическата ми сила се оказа решаваща. Забих големия си и остър като меч ловджийски нож в главата на дивака с такава сила, че стоманата я прониза като гнила круша.
Други двама се спуснаха върху мен, повалиха ме на пода и започнахме да се търкаляме назад и напред. Те бяха твърде силни, но и аз, обезумял от ярост, се борех като лъв. Вклещих ги с двете си ръце, а те се извиваха и съскаха като змии и ме удряха с юмруци. Легнал по гръб телата на диваците ме защищаваха от ударите на копията; не зная защо, но си спомних за Кеймбридж и за приятелите си. Ако те биха могли да ме видят сега! Скоро противниците ми престанаха да се борят, дишането им секна, те утихнаха, но аз не се решавах да ги пусна, страхувайки се да не оживеят.
Останалите навярно са помислили, че ние всички сме мъртви и ни зарязаха.
Обърнах глава и видях Лео, осветен от светлината на лампа. Той още беше на крака, но се намираше сред куп освирепели мъже, готови да го разкъсат като вълци. Над тях светлееше неговото прекрасно бледо лице, със златистите къдрици; видях, че той се бори с отчаяние.
4
После узнахме, че това се е правило, за да се приспят чувствата на жертвата, която трябвало да умре в състояние на спокойствие и щастие.