Най-после момчето дойде, придружено от една възрастна жена, която се разплака, при раздялата си с него. Лео бе твърде хубаво дете. То имаше големи дълбоки сиви очи, прекрасно развити глава и лице, прилични на камея (скъпоценен камък). Но най-хубава беше косата му, същински златист цвят, и хубаво накъдрена около главата му. Той малко поплака, когато бавачката му си отиде и го остави при нас. Никога няма да забравя тая сцена! Лео стоеше до прозореца, слънчев лъч се плъзгаше по златните му къдрици, с едното си юмруче бе притиснал едното си око, а с другото внимателно ни разглеждаше. Аз бях седнал в креслото и му протягах ръката си, за да го привлека към себе си, а Джоб (кудкудякаше като кокошка и разиграваше едно дървено конче, карайки го да тича назад и напред; това, според неговото мнение, могло да привлече вниманието и доверието на момченцето.
Изминаха няколко минути; изведнъж детето протегна ръчичките си и се спусна към мен.
— Аз ви обичам! — каза то. — Вие не сте хубав, но сте много добър!
След десет минути Лео с удоволствие ядеше хляб с масло. Джоб искаше да го нагости със сладко, но му напомних книгите, които бяхме прочели и строго му забраних.
Скоро момченцето стана любимец на целия колеж; всички правила, установени за обитателите на колежа, се нарушаваха за него.
Годините течаха. Ние с Лео все повече и повече се привързвахме един към друг и скъпяхме привързаността си. Аз го обичах като роден син.
Постепенно детето се бе превърнало на момче, момчето на юноша. Годините летяха, Лео растеше, а заедно с това растеше и удивителната му хубост! Когато достигна 15 годишна възраст, бяха го нарекли „Хубост“ а пък мене „Животно“. Тия думи летяха след нас всеки ден, когато излизахме на разходка. Когато Лео стана по-голям, за нас измислиха нови имена. Мене нарекоха „Чейрън“, а него „Гръцко богче“, когато стана на двадесет и една година, той приличаше на статуята на Аполон. За себе си нищо не казвам, защото си останах грозен. Неговият ум бляскаво се развиваше и укрепваше, макар и не в училищен дух. Ние строго се придържахме към предписанието на баща му за неговото образование; резултатите се оказаха твърде задоволителни. Аз изучавах арабския език с цел да помогна на Лео, но след 5 години той знаеше езика не по-лошо от нашия професор.
Всяка есен ние ходехме да бием дивеч и да ловим риба в Шотландия, в Норвегия, дори и в Русия. Въпреки че аз добре стрелях, той скоро ме надмина и в стрелбата.
Когато Лео навърши осемнадесетата си година, аз пак се завърнах в колежа, а той постъпи в университета и на двадесет и първата си година получи първата учена степен. В това време аз му разказах нещо от историята на рода му и тайната, която го забулваше. Разбира се, той много бе заинтригуван. Аз му обясних обаче, че засега не мога да удовлетворя любопитството му. След това го посъветвах да се подготви за адвокатска кариера.
Той ме послуша и продължаваше да се учи в Кеймбридж, като ходеше да обядва в Лондон.
Само едно нещо силно ме безпокоеше. Всяка жена, която срещаше Лео, или повечето от жените, непременно се влюбваше в него. Това ми създаваше затруднения и недоразумения, които твърде много ме тревожеха.
Но Лео се държеше прекрасно и не мога в нищо да го упрекна. Годините течаха. Най-после той достигна двадесет и петата си годишна възраст, когато започна тая ужасна история.
III. Тайнственият сандък
В навечерието на рождения ден на Лео ние отидохме с него в Лондон и взехме тайнствения сандък от банката, където го бях оставил за съхранение преди двадесет години.
Помня, че същият писар, който беше взел сандъка от мене, ми го донесе обратно, като каза, че добре помни сандъка, иначе не би го намерил тъй бързо.
Завърнахме се със скъпоценния сандък и през цялата нощ не можахме да заспим. На разсъмване Лео дойде в стаята ми облечен и каза, че е време да се заловим за работа, защото сандъкът ни чака от двадесет години. Помолих го да почака, докато закусим.