Беше ранна утрин. Свеж въздух ни лъхна в лицата и видяхме ясното небе, което вече не се надявахме да съзрем.
Оказа се, че сме престояли цялата нощ в прохода.
— Още малко усилие, Лео! — промълвих аз. — И ние ще стигнем онова място, където остана Биллали.
Лео стана и подкрепяйки се взаимно, продължихме. Допълзяхме до горичката, където Аеша бе заповядала на Биллали да чака завръщането ни. Иззад дърветата изскочи един ням слуга и изтича към нас, за да разгледа необикновените четириноги, каквито в момента представлявахме.
Той ни погледна с ужас, вдигна ръце и падна на земята. Обяснима бе неговата уплаха при вида на ужасната гледка. Златните къдрици на Лео бяха побелели, а лицето му бе измъчено и покрито с рани; с труд се влачеше по земята. Аз бях потънал в кръв и кал, бях съвсем изнурен. Когато след два дни видях лицето си във водата, едва се познах. Бях грозен, но сега тъгата и преживяната скръб ясно се бяха запечатали върху физиономията ми, като й придаваха някакъв див изглед на човек, който още не се е пробудил от дълбок и ужасен сън.
Скоро видях Биллали, който бързаше да дойде при нас.
— О, моя, Маймуно! — извика той. — Драги ми, сине, ти ли си това, и този ли е младият Лъв? Защо златната му коса е побеляла? Откъде идете? Де е „свинята“? Къде е „Тя, на която всичко се подчинява“?
— Умряха. И двамата умряха! — отговорих аз. — Не ни питай, а ни помогни. Дай ни да ядем и да пием, защото ще умрем пред твоите очи! Езиците ни са почернели от жажда. Едва говорим!
— Умряла? — пробъбри той. — Невъзможно! Аеша е безсмъртна.
Като забеляза, че немите слуги наблюдават лицето му, той се опомни и им направи знак да ни занесат в лагера.
За щастие, когато стигнахме, нещо вреше на огъня. Биллали ни нахрани — ние нямахме сили да ядем — и ни спаси. После заповяда на слугите да измият кръвта от телата ни, да изчистят калта и да ни сложат върху куп ароматична трева, където веднага заспахме мъртвешки.
XXVIII. Из планините
Когато се събудихме, почувствувах вдървеното си тяло. В измъчения ми мозък бродеше мисълта, че представлявам килим, на който се изтупали прахта.
Отворих очи и видях почтеното лице на стария приятел Биллали, който седеше до мен, като замислено гладеше бялата си брада. Неговото присъствие ми напомни всичко, което ни се бе случило. После видях бедния Лео, който лежеше до мен с почерняло лице и бяла коса9. Затворих очи и изпъшках.
— Дълго спа, сине мой! — каза Биллали.
— Колко време, татко?
— Слънцето и луната направиха обиколката си. Спа цяло денонощие. Също и Лъвът. Погледни, той още спи!
— Да бъде благословен този сън! — казах аз. — Той поглъща спомените ни!
— Кажи ми — заговори Биллали, — какво ви се случи, каква е тая странна история за Нейната смърт, когато знаем, че е безсмъртна! Помисли, сине мой! Ако това е вярно, ти и младият Лъв се намирате в опасност!
Ще нахлузят на главите ви нажежени гърнета и ще ви изядат, защото са жадни за вашата кръв! Та нима не знаеш, че моите деца, народът Амахаггер, ви мразят? Те ви мразят като чужденци, мразят ви и защото Аеша по ваша вина е предала на мъки мнозина от техните братя! Щом узнаят, че няма защо да се боят от Хийя, веднага ще ви убият!… Е, разкажи ми всичко, сине мой!
Аз му разказах, че Аеша вече не съществува и че е изгоряла в Огъня на живота. Разказах му всички ужаси, които бяхме преживели. Разказът ми произведе дълбоко впечатление, макар да не вярваше в смъртта на Аеша. Ние можехме да мислим каквото си искаме, но за него „Тя“ бе изчезнала само за известно време.
— Веднъж — добави Биллали, — още при живота на баща ми, Аеша изчезна в течение на цели дванадесет години и отново се появи, като уби жената, която искаше да се провъзгласи за кралица.
Аз печално поклатих глава, знаейки, че Аеша никога няма да се върне и че Биллали вече няма да я види.
— Е, какво ще правиш сега, сине мой? — попита Биллали.
— Не зная, татко! — отговорих аз. — Не можеш ли да ни помогнеш да напуснем вашата страна.
Той поклати глава.
— Това е твърде трудно. Ако минете през развалините на Кор, ще ви видят и веднага… — Биллали замислено се усмихна и повдигна ръка, сякаш слагаше новото си бомбе. — Има още един път, през скалите, по него извеждат добитъка на паша. Зад пасището се простират блата; едва се изминават за три дни. Чувал съм, че по-нататък, зад тях тече голяма река, която се влива в черната вода. Ако стигнете бреговете на реката, бихте могли да си отидете.
9
Интересен факт: по-късно косата на Лео взе предишния си цвят и сега изглежда жълто-сива. Надявам се, че с течение на времето, тя отново ще стане златиста.