Осигурихме си храна за две седмици. Повлякохме животните по снежния склон и ги одрахме в дрезгавината.
Вечеряхме прясно месо — разкош, от който калугерът остана доволен. Въпреки че неговата вяра бе против отнемането на живот, той се радваше на приятния мирис на прясното месо. След като се навечеряхме, ние се сгушихме в шатрата, за да се стоплим. Температурата беше десетина градуса под нулата. Старият калугер се чувствуваше добре, но нито аз, нито Лео, можахме да заспим — неизвестността около онова, което можеше да видим, прогонваше съня ни…
Сутринта времето беше още по-благоприятно и нашият спътник се завърна в манастира. Казахме му, че след един-два дена и ние ще се върнем.
Останали най-после сами, без да губим нито минута, ние започнахме да се катерим към върха. От тук гледката беше величествена. Под нас се ширеше пустинята, а отвъд нея — широк пояс от фантастичния изглед на покрити със сняг планини. Те бяха разпръснати пред очите ни наляво и надясно, навсякъде, докъдето стига поглед.
— Същите са, както ги видях в съня си преди няколко години — промърмори Лео, — да, така е.
— Къде беше огненият лъч? — попитах го аз.
— Ей там — и той посочи към североизток.
— Добре, но сега не е там. На онова място сега има сняг и студ.
Понеже беше опасно да се бавим, за да не се стъмни при връщането ни, слязохме от върха. При залез-слънце стигнахме до пещерата.
Останалите четири дни прекарахме по същия начин. Всяка сутрин изкачвахме сънните снегове и всеки следобед се връщахме, докато съвсем се изморихме от тия упражнения.
Четвъртата вечер, Лео, вместо да влезе в шатрата и да си легне, остана пред входа на пещерата. Попитах го защо и той ми отговори, че така иска. Забелязах, че има странен и възбуден вид. Неуспехът на мисията ни го съкрушаваше. Още повече че времето едва ли щеше да е хубаво — и двамата го знаехме. Изкачванията до върха щяха да са невъзможни.
Към полунощ Лео ме задърпа и ме събуди.
— Ела тук, Хораций, ще ти покажа нещо!
С неохота се измъкнах от кожите и излязох вън от шатрата. Той ме изведе на входа и ми посочи към север. Погледнах. Нощта беше мрачна, но в далечината по небето се появи слаба светлина, която можеше да бъде само отражение на далечен огън.
— Каква е тая светлина?
— Луна няма, зора — също, много е на север. Вероятно някъде гори пожар — къща или погребална клада. Но как може да се случат подобни неща тук?
— Мисля, че е отражение и ако бяхме на върха, бихме видели светлината, която го причинява — бавно промълви Лео.
— Да, ама не сме и не можем да се изкачим там в тъмнината.
— В такъв случай, Хораций, трябва да преспим горе една нощ.
— Ако завали сняг — отговорих със смях, — това ще е последното ни превъплъщение.
— Трябва да рискуваме, ако не — сам ще рискувам. Гледай, светлината изчезна!
Той беше прав, защото наистина светлината се стопи в черната като смола нощ.
— Нека обсъдим утре — казах аз и се върнах в пещерата, защото не вярвах.
Но Лео седна пак на входа. Призори се събудих и намерих закуската приготвена.
— Трябва да тръгна рано — подхвана Лео.
— Луд ли си? Как ще закрепим шатрата там?
— Не знам, но ще вървя. Трябва, Хораций!
— Което означава, че трябва да тръгнем двамата. Но какво ще правим с яка?
— Докъдето се изкачим, и якът ще е с нас.
Прибрахме шатрата и другите дрехи, взехме значителен запас от печено месо, натоварихме всичко на гърба на яка и тръгнахме. Пътят беше дълъг, понеже заобикаляхме по по-рано направените с брадва стъпала, за да избегнем някои ледени склонове. Най-после стигнахме върха и опънахме шатрата. С изкопания слой сняг и лед затиснахме краищата й. По едно време започна да се смрачава. Влязохме с яка вътре, нахранихме се и зачакахме.
О, какъв студ! Ужасен мраз! На тази височина вятърът бучеше. През дрехите ни проникваше леден дъх, който ръчкаше телата ни по-лошо от нажежени железа. Рошавото тяло на яка заприщваше проникващия в шатрата ужасен студ.
Бяхме будни и наблюдавахме непрекъснато, защото ако заспяхме, щяхме са умрем. Освен самотни звезди друго не виждахме, не чувахме и никакъв звук. Ужасна и мъчителна тишина. Дори и вятърът не шумеше…