В свободното от безкрайните молитви и размишления време те бяха добри домакини. Обработваха земята в подножието на планината и пасяха стадата си от якове.
Тъй прекарваха те непорочния си живот, докато най-после умираха на преклонна възраст и отиваха според вярванията си във вечния кръг на живота, който някъде се повтаря.
С пристигането ни в манастира, зимата започна с остър студ и снежни бури, които заснежиха цялата пустиня. Стана ни ясно, че трябва да стоим тука до пролетта и тогава да тръгнем нанякъде.
Обяснихме това на калугера Ку-ен, като предложихме да се преместим в някоя празна стая в нарушената част на зданието и да се храним с рибата, която бихме могли да хващаме в езерото. Бяхме намислили да счупим леда в езерото до манастира, ако не успеем да намерим дивеч в ниската борова гора около манастира и бреговете на езерото.
Ку-ен не беше разположен да слуша такова предложение. Той каза, че след като сме им пратени като гости, ние като такива бихме могли да останем колкото искаме. Трябваше ли да легне върху тях грехът на негостоприемството? Освен това той ни напомни, смеейки се:
— Ние, които сме се усамотили тук, искаме да чуем нещо за манастира, наречен „Светът, в който калугерите гладуват“.
Накрая разбрахме, че другият старец щял да ни поведе по пътя на Правдата, или казано на по-разбран език, да станем добри лами като него и другарите му.
Тръгнахме по тоя път, както бяхме правили и в други манастири и участвувахме в дългите молитви, вдълбочавахме се в Канджираили — преводът на книгите на Буда, който е тяхната Библия и непрестанно доказвахме, че умът ни е бистър.
Ние им изяснявахме и основите на нашата вяра; на тях им ставаше приятно, когато откриваха прилика между двете религии. Не ще и съмнение, че ако имахме време да постоим десетина години, бихме повлияли на някои от калугерите и те щяха да научат и други молитви.
В свободното си време им разказвахме много случки от „Манастира, наречен Свят“ и наистина бе приятно и умилително да виждаш радостта, с която те се заслушваха в разговорите за чудесни страни и непознати тям човешки племена — защото те знаеха само за Русия, Китай и някои полудиви племена, обитаващи околните планини и пустини.
— Потребно ни е да знаем всичко това — казваха те, — защото кой знае дали в следващото си прераждане няма да бъдем жители на ония земи.
И въпреки че живеехме спокойно и разкошно, сърцата ни бяха гладни, защото ни измъчваше стремежът на постоянното търсене. Уверени бяхме, че сме на прага, да, ние вярвахме в това, но условията ни пречеха да напреднем.
Валеше сняг над пустинята, а и силни ветрове внезапно почваха да духат, като грабваха снега и го трупаха на преспи, високи и грамадни, в които нещастните пътници биха намерили смъртта си. Трябваше да чакаме, нямахме избор.
Намерихме си занимание в една полуразрушена стая, където имаше библиотека, претъпкана с томове книги, вероятно останала от калугерите, изклани някога. Сегашните им заместници ги бяха подредили, поради което можехме да ги четем. Тази сбирка смайваше с ценността си от будистки, саванистични, шамански книги, които никога досега не бяхме виждали.
Интересът ни привлече най-вече дневникът в няколко тома, който се е водел от редица поколения на кулбиганите (калугерите на стария манастир). В него бе описано всяко събитие — с голяма, и с малка стойност.
Като прелиствахме един от извехтелите томове на тоя дневник, писан навярно около разрушаването на манастира, не по-рано от преди двеста и петдесет години, натъкнахме се на пасаж, който се вряза в паметта ми:
„В лятото на… година, след голяма пясъчна буря, един от братята намери в пустинята човек от племето, живущо отвъд далечните планини, за което се носеха слухове от време на време в манастира. Той беше жив, но другарите му бяха намерили смъртта си, затрупани в пясъка до него. Изгледа ни свирепо и отказа да разкаже как е попаднал в пустинята. Каза само, че следвал пътя. Ние обаче узнахме, че неговите братя, с които бе избягал заради извършено престъпление, били наказани със смърт, а той ги придружил в бягството им.
Той каза, че отвъд планините имало хубава страна, плодородна, но разорена от суша и земетресения. Последните и ние бяхме усетили. Хората на тая страна били войнствени, многобройни и земеделци. Били уседнали и се управлявали от ханове, които били потомци на гръцки цар, на име Александър, който владеел много страни на югоизток от нас. Това съвпада с историческите ни познания, според които преди две хиляди години една армия, пратена от този цар, проникнала в тази страна, но нямаме сведения дали я е превзела, или не.