Лео и аз я гледахме онемели: тя ни беше наблюдавала през воала си.
— Ти, Холи — продължи Аеша, — както винаги си недоверчив и с вечно съмняващ се ум и сега си готов да повярваш, че ви лъжа.
Аз протестирах, като казах, че се замислям върху две очевидни противоречия в двата варианта на тая история, които са ми известни.
— Ти, Холи, не ми вярваш, защото смяташ, че Александър е живял преди мене. Знай, че ние с него сме връстници. Родени сме в едно и също време. Аз бях Оракул, с който той винаги се съветваше за своите битки. Благодарение на мъдростта ми той побеждаваше винаги. От деня, в който ги изоставих и тръгнах с Расен, звездата на Александър започна да гасне.
Лео издаде звук, подобен на изсвирване. Аз съпоставих разказа й с тоя на Ку-ен и я попитах:
— Аеша, помниш ли всичко, което ти се е случило в предишния живот?
— Още помня, какво се случи в Долината на костите, където ви намерих с Лео. Там стана голяма битка между жреците, поклонници на Огъня, и техните васали от Планината с войските на Расен, подпомогнати от населението на Калун. Оттогава, та досега неприязънта между Калун и Планината продължава.
— Значи ти си била нашия Водач? — попита Лео, като я погледна с остър поглед.
— Че кой друг можеше да бъде? Щях да ви изчакам в Светилището, но когато научих, че сте избягали от Атена, не се сдържах и така забулена излязох да ви посрещна. Бях с вас и на реката, но не ви се открих. И там ви опазих от нещастия. Лео, имах горещото желание да се уверя вярно ли е още сърцето ти на Аеша. Исках да проверя и мъдростта на Холи, да видя дали би ме познал така забулена…
Цял следобед слизахме по склоновете на Планината, но много по-бързо, отколкото когато ги изкачвахме след бягството ни от града на Атена. При залез-слънце стигнахме определеното място за престой.
Разпънаха шатра за Аеша. И понеже нямаше друга, ние с Лео и гвардията се настанихме между скалите. Аеша видя това и нахока главатаря, който се беше погрижил за храната на войската, но не и за пренощуването й. Нахока и Орос, но той й отговори, че ни е помислил за хора, свикнали на трудностите на войната. Тя обаче се разгневи най-много на себе си и за този пропуск. Докато Лео я успокояваше, тя ни даде да разберем, че ако искаме, можем да пренощуваме в нейната шатра. Тя не се страхувала от нощния студ.
Препирнята завърши с вечеря. По-точно вечеряхме ние, а тя ни наблюдаваше, защото не пожела да снеме воала си пред планинците.
През нощта Аеша беше неспокойна и тревожна. Като че ли нови страхове, които не може да превъзмогне, я бяха връхлетели. Последните й думи към нас бяха:
— Наспете се добре! Пожелавам ви здрав сън! Но не се чудете, ако изпратя някого през нощта да ви извика. Може да ми се явят видения и ще трябва да се съвещаваме, преди да тръгнем призори.
Разделихме се, но смътна тревога ни измъчваше до времето, когато пак щяхме да се съберем тримата.
Както бяхме уморени, веднага заспахме край лагерния огън. Спокойни бяхме, защото цялата войска ни пазеше.
Събуди ме викът на патрулите. Далечен беше той, но след малко и от нашата гвардия се извика. Пред очите ми се яви един жрец, върху бръснатата глава на когото блещукаше светлина. Лицето му ми се видя познато.
— Изпратен съм — каза жрецът, като произнесе и името си, — от Орос да ви предупредя, че Хеса ви очаква да се явите при нея и двамата, и то веднага.
Лео се размърда, стана и каза, че Аеша е могла да почака до сутринта, но после скочи и се приготви да вървим.
Жрецът пак се поклони и каза:
— Желанието на Хеса е господарите да си вземат оръжието, а гвардията им да тръгне с тях.
— За какво ни е тя? Имаме да изминем стотина метра, и то в центъра на войската! — възпротиви се Лео.