Тя те гледа от екрана

— Така си е, нали — гордо заяви Вили — оказва се, че тази драсканица е хиляди пъти по-полезна от твоята прецизна карта с цветове и височинни пояси…

Постояха още няколко минути и продължиха да вървят.

* * *

Игнит бавно набра височина и полетя обратно към пещерата си. Зад него селото вече догаряше…

Накъде в далечината се чу вик. Един човек съзря купчините тлееща пепел.

* * *

Из „Рания: Събрани песни и легенди“, нов университетски превод.

"И всяка вечер над света, аз правя свойта обиколка.
Загърнал плащ от самота, препускам сам със свойта болка.
Зад мене спомените плачат, във мене думите горят
И няма нийде, няма начин, да спрете моя дълъг път!
Свободна птица бе луната, летеше волно всяка нощ
не даде път на тъмнината и разгневи магьосник лош.
И в час безумен, зла магия отвори черните врати,
и в мрака, който бе родила, се разтрепериха звезди…
И злото, сила безпощадна, завърна се да властва пак…
И ето, виж, луната падна, над Рания настъпва мрак.
Незнайно колко, знайно — много, горчиво плака Алдерин,
и тръгна за отплата строга, Магьосника бе негов син.
Но нежен вятър го задмина и глас дочу се в тъмнината
„Не се отчайвай, Алдерине… Перце донесох от луната
Ще дойде ден когато Злото в безумна паст ще изгори.
Тогава ти вземи перото, небето ни освободи…
И всяка вечер над света, аз правя свойта обиколка.
Загърнал плащ от самота, препускам сам със свойта болка.
Зад мене спомените плачат, във мене думите горят
И няма нийде, няма начин, да спрете моя дълъг път!“

* * *

Лунната принцеса бавно се изкачваше по стръмното. В едната си ръка държеше дрипав вързоп, а в другата — тояга за да се прикрепя. От прекрасните и дрехи от бяла коприна, сега бяха останали само мръсни парцали, беше се наметнала с някакво старо и окъсано кожено палто. Косите и, навремето красиво накъдрени, сега бяха сплъстени и падаха хаотично във всички посоки. Пръстите и, някога тъй нежни, сега бяха покрити с мазоли и ухапвания от разни твари.

Спря за малко, за да отметне назад един немирен кичур коса.

— Трябва да вървя, трябва… — повтори си тя за кой ли път.

Земята наоколо беше суха, безжизнена и само вятърът пееше своята песен без да познае умората. Но Лунната принцеса беше уморена. Всичко в нея и шепнеше: „Спри, почини си“.

— Не мога да спра — отговаряше принцесата — не мога да спра, не бива…

Отново пред нея изникна спомена за вълшебното огледало. Тя стоеше в своя стъклен замък, някъде горе, високо, над целия свят… Всяка вечер тя пускаше това свое огледало над царството на смъртните. Пускаше го, за да събира образи… „Нищо не бива да изчезва, нищо не бива да се забравя… И никой никога не бива да е сам…“ А хората, вперили очи в небето, шепнеха: „Виж, изгря луната…“

Но ето, настъпи време, когато смъртните попаднаха в плен на своята суетност. Подлъгани от сляпата си гордост, те забравиха за луната и повече не и позволяваха да запечатва техните образи. Сутрин след сутрин, вълшебното огледало се връщаше от своя път съвсем празно. Магията му започна да изчезва, защото магията е плътта на словото, а ако няма образи, словото изчезва като бледа дъга…

И ето, един ден, в нейния замък дойде магьосникът Луцифер. Зъл беше този магьосник, но гласът му, като огън в тъмна нощ събуждаше в сърцето безмълвно доверие.

— Огледалото е създадено със слабо заклинание — каза Луцифер — Ако не искаш да се сгромоляса, аз мога да подсиля тъканта на магията.

— Наистина ли? — извика радостно тя. — Hо как?

— Няма нищо по-просто от това — отговори Луцифер — просто ме остави да запечатя образа си вътре.

Докато произнасяше тези думи утрото настъпи и огледалото се прибира от своя път. Луцифер остана неподвижен, докато тя протягаше ръце и поемаше в себе си образа на мъдрия Алдерин. Алдерин, тъжният магьосник бе паднал на колене и гледаше луната, а устните му шептяха молитва:

„Лунна принцесо, не унивай, принцесо, Светлината е по-силна от мрака, мъдростта винаги побеждава разрухата, аз зная, зная че скоро хората отново ще започнат да гледат луната. Крехка небесна принцесо, моля те, в името на всичко, което си правила досега, не позволявай да попаднеш в плен на лъжливи идоли, не допускай отчаянието да те насочи по погрешен път“.

Когато образът му избледня, тя отново погледна Луцифер. Черният маг продължи да стои безмълвен.

— Кой си ти, защо си тук? — попита го тя.

— Аз съм този, който ще спаси твоето огледало, този който ще спаси теб самата. Нима не знаеш — ако огледалото се счупи, ти ще се лишиш от своето безсмъртие. А то непременно ще се счупи, ако не ми позволиш да запечатя образа си.