Тя бавно кимна с глава и Луцифер се приближи до огледалото. Изведнъж принцесата улови неговото отражение, и се разтрепери цялата. Луцифер, черния демон на разрухата. Бавно пълзящата ентропия, жестокостта, истинската жестокост, тъмната жестокост, жестокост лишена от всякакъв венец от чувства.
— Махни се, грозно чудовище — извика — това място е защитено с магия.
— Магията защитава теб, но не и твоето огледало — отговори Луцифер. — Ето, виж — гладката му повърхност придоби мътен цвят, неговите образи а се изкривиха… Ала ти ще трябва да го пускаш над земята, ако искаш да запазиш своето скъпоценно безсмъртие. И вече никога луната няма да внушава спокойствие и утеха на хората, напротив, ще ги кара да осъзнават собственото си нищожество и да изпитват страх. Аз изпълних своето обещание — запазих ти огледалото. Но никога не съм казвал, че ще го запазя каквото е било. Сбогом, принцесо.
Лунната принцеса грабна жезъла си и удари по огледалото. Крехкото творение на магията се разпиля на хиляди късове. Принцесата бавно прошепна.
— Отказвам се от безсмъртието си.
— Нима повярва, че това е достатъчно за да поправиш грешката си, смешно същество. Понякога Светлината е тъй наивна в убеждението си, че за всяка грешка има цяр. Ти унищожи огледалото, но виж — хиляди късове се разлетяха във всички посоки. Всяка вечер хората ще ги гледат и ще ги наричат звезди. Да, лунна принцесо, над небето изгряха звездите. Нима очакваш смъртните да ги обичат? Звездите ще треперят, звездите ще разпръскват страх, защото всяка от тях е запечатала по частица от мен. Сбогом, простосмъртна принцесо.
Тъй каза Луцифер и се стопи в облак от зловоние, внезапно изникнал изпод земята.
Дълго стоя тя, потънала в собственото си безсилие, нежна и крехка, за първи път изпитала истинска болка. Вятърът понесе нейните сълзи и бели цветчета поникваха там, където падаха те. Дълго плака принцесата, ала изведнъж видя пред себе си светлина. Светлината, която лекува; пламъкът, който носи топлина. Парче от огледалото стоеше пред нея — истинско и чисто, неопетнено от облика на Луцифер.
Тя бавно хвана късчето от луната и го притисна до сърцето си. Потока от чувствата го превърна в малко бяло перо, леко като вятъра.
— Лети, мило малко перце, лети — каза принцесата — лети и падни в ръката на Алдерин. Сбогом.
Дълго гледа как вятърът носи последния и спомен.
— Вземи го Алдерине и освободи звездите…
След това, тя се прибра в стаята си, легна на пухеното си легло, зави се с белите копринени чаршафи и взе плода на смъртта и бавно отхапа от него…
Ала ето, сега, въпреки всичко, тя се катереше нагоре към върха, преметнала дрипавия си вързоп и подпирайки се на дървената тояга.
„Къде съм, къде съм, къде… съм? Защо съм тук, какво значи всичко това?“
Тя чувстваше, че отговорът е някъде горе, затова продължаваше да се катери. Върхът се приближаваше със всяка изминала минута. И ето, зад една скала се показа стъкленият замък.
Залите на замъка бяха пусти. Принцесата знаеше защо. Всичко, с което живееше толкова много години — столовете от слонова кост; внимателната прислуга, облечена с красиви оранжеви ливреи; масите, отрупани с вкусни плодове; кристалните полюлеи; тихата и нежна музика, която винаги звучеше във всяка зала и винаги различна… всичко това бяха образи, сенки. А когато наоколо няма живот, изчезват и образите.
Тишината бе проникнала даже в нейния замък, чуваше се само гласът на вятъра… Принцесата се затича от зала в зала, гласът започна бавно да се приближава.
„Защото животът е груб; животът е суетен и никога не те вижда такава, каквато си в действителност; животът непрекъснато те наранява; животът няма име, животът безумен, животът е сляп…
Спри, не плачи, скъпо дете, защото животът се нуждае от теб.
Светлина, излез! Радвай се, светлина, виж, тя се завръща. Виж, светлина, виж, тя разкъсва оковите на съня, тя се къпе в твоите лъчи…“
Алдерин, тъжния магьосник стоеше в Огледална зала. Облечен беше в черно, което сякаш контрастираше със светлата му брада и дългите, златисти коси. В едната му ръка нещо блестеше.
— Ти си намерил моето перце — прошепна принцесата.
— Трябваше да минат доста човешки животи докато го намеря — отговори Алдерин — и трижди по толкова, докато се завърнеш, о, Лунна принцесо… Ала когато душата ти падна в мътната Антрох, тя не изчезна. Водите на езерото се опитваха да я погълнат, отвратителния сиви ръце се протягаха отвсякъде за да я грабнат и повлекат със себе си в лигавите си, подводни пещери, ала не успяха. Не потъна душата ти, Принцесо, не потъна, защото хиляди студени пламъчета летяха с нея и я пазиха, това бяха сънищата на Древния Народ…