Вили трепна, но отново замълча.
„Първият ми въпрос е — халюцинация ли съм?“
Вили закри очите си с ръце и бавно се свлече на земята…
— Какво значение има — най-сетне проговори той — измислените дракони убиват по-дълго, отколкото живите.
Драконът продължи да говори без да издава нито един звук. Странен беше този глас — като нежен шепот, ала не шепот на изкусител.
„Каква е разликата между мост и врата?“
— Вратите водят само в едната посока.
„Последният ми въпрос към теб е — защо не се уплаши, когато разбра, че няма да излезеш жив оттук?“
Продължавайки да седи на земята, Вили закри очите си с ръце.
— Аз изгубих всичко заради разрухата, стаена в мен. Hетърпеливец бях и една по една кибритените ми клечки изгоряха, без да ми дали друга топнина. Жестоката природата смята, че не съм достоен за силата си и ми заповяда да се самоубивам бавно — ден след ден. В устата ми винаги е бил вкусът на смъртта, защо да се страхувам от нея?
„Hе разбрах отговора на последния ти въпрос — как бих могъл да приема живота ти като подарък, ако животът ти е нищо? И как бих могъл да ти го отнема, ако от безразличие сам си готов сам да ми го дадеш? Способен ли си да се откажеш от бляновете си или да повярваш в тях докрай?“
Вили усети, как болката започва да се надига в гърдите му.
— Това, от което се страхувам е безсмислената смърт — смърт без надежда.
Сълзите му накараха всичките цветни петна на Дракона да се слеят в една единствена блестяща капка.
— Дай ми надежда, Игните.
„Hе от мене идва надеждата, аз съм само стихия.“
Дейвид стоеше и гледаше с примрежен поглед, а Сара тихичко плачеше. Шумът на спасителния хеликоптер ставаше все по-силен, стотици малки цветчета на дъното на пресъхналото езеро рязко се наклониха под наплива на внезапно възникналия вятър. Целият свят наоколо се изпълни с летящи бели пухчета.
От хеликоптера излязоха няколко човека и внимателно вдигнаха обгореното тяло…
— Няма смисъл — промърмори Дейвид — вече няма никакъв смисъл. Когато го намерих — още говореше. Говореше несвързано, но беше щастлив.
Усети, че някой внимателно го подпира и му помага да се качи в хеликоптера… Когато и Сара влезе вътре, машината бавно излетя…
В якето на Вили имаше разкопчани джобове. Дейвид проследи с очи малкия кариран лист хартия, който бавно се отдалечаваше. Картата на билата!
Сълзите бяха направили виолетови петна около очите на Ник Смит. Разтвори вестниците и погледът му отново премина по заглавията. Кълбовидна мълния?
— „Game-net“ — промърмори той — „аз ще те унищожа. Ще го направя с цялата власт, която имам, заклевам се, заклевам се…“.
Над Рания изгря луната и покри цялото небе със своите сребърни нишки. Бавно започнаха да се сгъстяват тънките лъчи светлина, отразявани от огледалото на Лунната принцеса…
Хиляди човешки очи стояха долу, вперили поглед във звездите и наблюдаваха небесното представление, онемели от възхищение и ужас… Бавно се движеше блестящата метла, но там, откъдето преминаваше, звездите изведнъж замръзваха. Техните огънчета преставаха да трептят и прекъсваха дяволския си танц.
Мордок стоеше на върха на кулата и гледаше нагоре. Стоеше съвсем сам, въпреки ужаса си. Края на владетеля трябва да бъде достоен, нека останалите се крият.
Почувства лека топлина. Обърна се и видя зад себе си бледия силует на Дракона. Само лека сянка в тъмнината, но през него звездите продължаваха да се виждат.
„Дойдох за да ти кажа, че няма да мога да обещанието си.“, чу се нежният глас на Игнит. „Законите на Всемира стоят по-високо от законите на света. Hе ми е позволено да унищожавам Земята.“
— Вече няма никакво значение — промърмори Мордок. — По-добре виж небето — това е краят на моята раса.
Силуетът на дракона лекичко затрептя и като че ли зад него звездите отново затанцуваха. Но миг по-късно всичко се успокои. Игнит заговори:
„Така и трябва да бъде. Питал ли си се някога, откъде идва вашата сила, владетелю Мордок? За да създадете ред около себе си, вие се нуждаете от дважди повече разруха. Всяка разумна раса достига граница, отвъд която не може да прекрачи сама. Hякой ден мостът ще бъде издигнат наново, но дотогава сте обречени да станете хора, да се научите да изпитвате болката от изгубеното.“
Силуетът на дракона почна да избледнява и скоро съвсем изчезна. Мордок продължи да наблюдава бавно изчистващото се небе стоейки неподвижно, нищожна точица от огромния силует на двореца.