Сара Шепард
Убиец
(книга 6 от поредицата "Малки сладки лъжкини")
„Лъжците трябва да имат отлична памет.“
Ако човек можеше да помни всичко…
Ами ако изведнъж се окаже, че помните всяка една секунда от досегашния си живот? И то не само важните събития, които по принцип всеки помни, а и най-дребните неща? Като например как открихте най-добрата си приятелка още в трети клас в часа по рисуване — и двете ненавиждахте каучуковото лепило. Или първия път, когато видяхте момчето, по което си падахте в осми клас — как прекосяваше училищния двор с футболна топка под мишница и айпод в ръка.
Но нека перифразирам добрата стара поговорка — всяко добро за зло. В комплект със забележителната ви нова памет идват и спомените за всяка караница с най-добрата ви приятелка. Отново и отново изпитвате онази болка в сърцето, когато голямата ви любов сяда при някоя друга на обяд. С перфектна памет миналото ви изглежда много по-грозно. Някой, когото сте считали за съюзник? Я си помислете пак — може пък да се окаже не чак толкова мил, колкото сте предполагали. Приятел, който винаги е пазил гърба ви? Опа! Погледнато отблизо, се оказва, че съвсем не е така.
Ако четири хубави момичета от Роузууд се бяха сдобили изведнъж с перфектна памет, може би щяха да знаят по-добре на кого да се доверят и от кого да се пазят. Но пък кой знае, може би миналото им щеше да им изглежда още по-безсмислено от преди.
Паметта е нещо капризно. И понякога сме обречени да повтаряме нещата, които сме забравили.
Тя се издигаше там. Голяма викторианска къща на ъгъла на една задънена улица, онази същата с розовите храсти край оградата и кръглата тикова платформа на задната веранда. Само малцина избрани бяха влизали вътре, но всички знаеха кой живее там. Тя беше най-популярното момиче в училище. Момиче, което определяше модите, разбиваше момчешките сърца и създаваше или сриваше репутации. Момиче, за което копнееше всяко момче и което беше пример за всяко момиче.
Алисън Дилорентис, разбира се.
Спокойна утрин в ранния септември в Роузууд, Пенсилвания, идилично градче на около двайсет мили от Филаделфия. Господин Кавана, който живееше в къщата срещу дома на Алисън, излезе на двора, за да вземе сутрешния вестник. Жълтеникавокафявият златист ретрийвър на семейство Вандерваал, които живееха няколко къщи по-нататък, подскачаше из двора им и лаеше по катериците. Всяко цветенце и листенце се намираше на мястото си… с изключение на четирите шестокласнички, които по някакво странно стечение на обстоятелствата точно в този момент се промъкваха към задния двор на семейство Дилорентис.
Емили Фийлдс се криеше сред високите колчета, за които бяха привързани доматени насаждения, и нервно подръпваше връзките на суичъра си. Досега никога не беше навлизала в чужда собственост, камо ли в задния двор на най-красивото, най-популярно момиче в училище. Ариа Монтгомъри се беше свряла зад едно дъбово дърво и човъркаше с пръст бродерията на новата си туника, която баща й беше донесъл след поредната конференция по история на изкуството в Германия. Хана Мерин беше облегнала колелото си на големия заоблен камък до градинската барака и обмисляше плана си за нападение. Спенсър Хейстингс прескочи разделящата двата съседни двора ограда и се сви зад грижливо подрязания малинов храсталак, вдишвайки дълбоко сладката, леко остра, плодова миризма.
Момичетата стояха тихо и се взираха в задния широк прозорец на къщата на семейство Дилорентис. В кухнята се движеха сенки. От банята на горния етаж се чу вик. Изпука суха клонка. Някой се изкашля.
В същия този момент момичетата осъзнаха, че не са сами. Спенсър забеляза Емили, която се свиваше сред дърветата. Емили зърна Хана, която клечеше зад камъка. Хана мярна Ариа зад дървото. Четирите тръгнаха към задния двор на Али и се събраха в кръг.
— Момичета, какво правите тук? — попита Спенсър. Тя знаеше Емили, Хана и Ариа от състезанието по четене в първи клас — тогава тя беше спечелила, но всички те бяха участвали. Не бяха приятелки. Емили беше от онзи тип момичета, които се изчервяваха, когато учителите казваха имената им в час. Хана, която извиваше пръст в гайката за колан на леко тесните си черни дънки, като че ли никога не се чувстваше удобно в кожата си. А Ариа — ами Ариа като че ли беше облякла ледерхозен1. Спенсър беше повече от сигурна, че всичките приятели на Ариа са въображаеми.
1
Ледерхозен — къси кожени панталони, част от баварските и австрийските традиционни облекла — Б.пр.