Вероятно беше по моя вина. Баща ми вероятно беше очаквал да дойда и да я опозная, и да ѝ дам име. Не го бях направила. Много ме беше страх от това колко големи са конете. Боях се дори да си представя какво може да направи един кон, ако не ме иска на гърба си.
— Нас също е странно име — казах.
Той ме погледна накриво.
— Цялото ми име е Настойчивост, мис. Малко е дълго, тъй че съм Нас. — Погледна ме и внезапно сподели: — Но един ден ще стана Толестман10. Дядо ми беше Толман, а когато баща ми станал по-висок от него, всички ратаи почнали да го наричат Толърман. И така го знаят сега. — Изправи рамене. — Сега съм малко по-нисък, но мисля, че ще започна да раста и когато надвиша тате, ще стане Толестман. Не Настойчивост. — Стисна уста и замълча. Разкритието му беше като мост, по който искаше да мина. Беше мой ред да кажа нещо.
— От колко време се грижиш за нея?
— От две години вече.
Извърнах очи от него към кобилата.
— Ти какво име би ѝ дал?
Знаех, че ѝ е дал име.
— Прис. Защото е много капризна. Мрази копитата ѝ да са мръсни. И седлото ѝ трябва да е точно както трябва, попоната да е гладка, никаква гънка да няма. Капризна е за такива неща.
— Прис — казах и сивите уши на кобилата щръкнаха напред. Знаеше си името. — Хубаво име. Много по-добро от Пъструша.
— Да — съгласи се той веднага. Почеса се отново по главата, а после се намръщи и среса с пръсти косата си, като издърпа сламките от нея. — Искате ли да ви я оседлая?
„Не мога да яздя. Страх ме е от коне. Не знам дори как да се кача на кон.“
— Да — отвърнах без никаква идея защо го казах.
Седях и го гледах. Движеше се бързо, но методично и си помислих, че Прис знае всичко, което Нас ще направи, още преди да го е направил. Когато намести седлото на гърба ѝ, миризмата му ме лъхна. Кон и смазано седло, и стара пот. Стегнах се, за да овладея нервния трепет, който пробяга по гърба ми. Можех да го направя. Прис беше кротка. Нали?
Слязох от оградата, щом Нас отвори вратата и я изведе. Вдигнах очи към нея. Беше ужасно висока!
— Има стъпенка за качване пред конюшнята. Хайде. Вървете до мен, не зад нея.
— Рита ли? — попитах с нарастващ страх.
— По̀ ще е доволна, ако може да ви вижда — отвърна той и реших, че това може би означава „да“.
Качването на стъпенката не беше лесно за мен и дори когато стъпих на нея, гърбът на Прис изглеждаше висок. Погледнах нагоре към небето.
— Май ще вали.
— Тц. Чак вечерта. — Погледна ме в очите. — Искате ли да ви помогна?
Кимнах сковано.
Той се качи на стъпенката до мен.
— Ще ви повдигна и ще преметнете единия крак — каза ми. Поколеба се за миг, а след това ме хвана през кръста. Повдигна ме и почти се ядосах, че изглеждаше толкова лесно за него. Но преметнах крака си над кобилата и той ме намести на седлото. Затаих дъх, когато Прис помръдна под мен. Извърна глава и ме погледна с любопитство.
— Свикнала е с мен — каза Нас. — Вие сте много по-лека. Сигурно се чуди дали наистина има някой на седлото.
Прехапах устна и си замълчах.
— Можеш ли да стигнеш стремената? — попита той, забравил за условностите. В гласа му нямаше злоба. Нито подигравка заради ръста ми. Опипах с крак. Той ме хвана за глезена и го подръпна към стремето. — Много е дълго. Чакай да го оправя. Вдигни си малко крака.
Послушах го, зяпнала между ушите на кобилата, докато той правеше нещо, първо на едното стреме, а после на другото.
— Опитай сега — каза ми и когато усетих стремената под краката си, изведнъж се почувствах по-сигурно.
Той се покашля.
— Хвани юздите.
Направих го и изведнъж се почувствах сама и много далече от всички безопасни неща. Вече бях на Прис и ако тя поискаше да затича с мен, да ме хвърли на земята и да ме стъпче, можеше. Нас заговори отново:
— Аз ще я водя. Ти дръж юздите, но не се опитвай да я насочваш. Просто седи в седлото и я усети как се движи. Изправи си гърба обаче. Трябва да седиш права на кон.
И нищо повече не ми каза онзи първи ден. Седях на Прис, а Нас я водеше. Не говореше много. „Изправен гръб.“ „Палците на юздите.“ „Нека да усети, че си тук.“ Не беше кратко и не беше дълго. Помня момента, в който най-сетне се отпуснах и издишах въздуха, който бях задържала в дробовете си.
— Това е — каза той; и това бе всичко.
Не ми помогна да сляза от Прис. Само я върна до стъпенката и изчака. След като стъпих долу, каза:
— Утре ще е по-добре, ако си с ботуши.
— Добре — отвърнах. Не „благодаря“. Защото нямах чувството, че е направил нещо за мен. Беше нещо, което и тримата бяхме направили заедно. — Утре — казах и си тръгнах — мъничка и тиха — от конюшните.