Докато всички слушаха, запленени от приказката, погледът ми улови движение. В залата влязоха двама мъже и жена. Огледаха се като замаяни и навярно бяха след дългото вечерно скитане в снега. Явно бяха дошли пеш, защото грубите им кожени панталони бяха прогизнали на коленете. Облеклото им беше странно, както имаха навик да се обличат някои менестрели, но различно от всичко, което бях виждал. Високите им ботуши бяха жълти, кожените им панталони къси, едва висяха над върховете на ботушите им до колене. Палтата им бяха от същата кожа и вапцани в същото светлокафяво, с ризи от дебела плетена вълна отдолу. Стояха им неудобно, сякаш вълната твърде много ги стягаше под кожите.
— Ето ги и тях — казах.
Търпение се втренчи в тях през залата.
— Не съм ги наемала аз — заяви и изсумтя обидено. — Виж я тази жена, бледа е като призрак. Никаква топлина няма в нея, изобщо. А и мъжете се също толкова студени, косите им са с цвета на козината на бяла мечка. Брр. Смразяват ме само като ги гледам. — После бръчките на челото ѝ се изгладиха. — Тъй. Няма да им позволя да пеят тази нощ. Но хайде да ги поканим отново за посред лятото, когато една смразяваща приказка или прохладен ветрец ще е добре дошъл в задушна вечер.
Но преди да съм се задвижил да изпълня поръката ѝ, чух рев:
— Том! Ето те и тебе! Толкова се радвам, че те виждам, стари приятелю!
Обърнах се с онази смесица от ликуване и изумление, която изненадващите гостувания на необичайни и обични приятели събужда у човек. Уеб6 пресичаше залата на дълги крачки, Пъргав вървеше на стъпка-две зад него. Разперих широко ръце и тръгнах да ги поздравя. Плещестият майстор на Осезанието беше наедрял още през последните няколко години. Както винаги, страните му бяха зачервени все едно току-що е влязъл от мразовития вятър. Синът на Моли, Пъргав, беше зад него, но Копривка се измъкна от тълпата гости и пресрещна брат си да го прегърне. Той спря, вдигна я и я завъртя във весел кръг. Уеб ме награби в кършеща гръбнака прегръдка, последвана от няколко здрави потупвания по гърба.
— Изглеждаш добре — каза ми, докато се мъчех да си поема дъх. — Отново си почти цял, а? А, и милейди Търпение! — След като ме освободи от жизнерадостния си поздрав, се поклони изящно над ръката, протегната му от Търпение. — Такава пищна синя рокля! Напомняте ми за ярките пера на сойка! Но моля кажете ми, перата в косата ви не са ли от жива птица!
— Не, разбира се! — Търпение изглеждаше искрено ужасена от тази мисъл. — Намерих я мъртва на градинската пътека миналото лято. И помислих, сега е моментът да видя какво точно има под тези чудесни сини пера. Но запазих перата, разбира се, оскубах ги внимателно преди да я сваря. А след като изхвърлих бульона от сойка, остана задачата ми: да сглобя малките костички в скелет. Знаете ли, че крилото на една птица е толкова близко до човешка ръка, колкото крачето на жаба? Всички онези кокалчета! Е, несъмнено знаете, че задачката ми е някъде на работната ми маса, като толкова много мои проекти. Но вчера, докато мислех за перата, за да отлетим от грижите си, си спомних, че имам цяла кутия! И за мой късмет буболечките не ги бяха намерили и изяли до последното перце, както направиха, когато се опитах да спася перата на чайката. О! Чайко! Нещо необмислено ли казах? Моля за извинение!
Явно си беше спомнила внезапно, че той е обвързан с чайка. Но Уеб ѝ се усмихна мило и каза:
— Ние от Осезанието знаем, че когато животът свърши, това, което остава, е празно. Никой не го знае по-добре от нас, мисля. Ние усещаме присъствието на целия живот, разбира се, като някои греят по-ярко от други. Едно растение не е толкова жизнено в сетивата ни, колкото е едно дърво. И разбира се, една сърна засенчва и двете, а една птица блести най-силно от всички.
Отворих уста, за да възразя на това. С моето Осезание можех да усещам птици, но никога не ги бях намирал за особено преливащи от жизненост. Спомних си нещо, което Бърич ми беше казал преди много години, когато бе заявил, че няма да работя със соколите в замъка Бъкип: „Не те харесват. Твърде топъл си.“ И бях помислил, че има предвид плът, но сега се зачудих дали не е доловил нещо за Осезанието ми, което не бе могъл да обясни тогава. Защото Осезанието по онова време беше презирана магия и ако някой от двама ни беше признал, че я притежава, щяхме да бъдем обесени, насечени на късове и изгорени над вода.
— Защо въздишаш? — попита ме изведнъж Търпение.