Тя отхапа дамска хапчица от своя сандвич.
— Твърде силно казано.
— Тогава за какво бяха тежките бомбардировачи от агенциите?
Тя отново отмери прецизно времето, като допи кафето си, преди да вземе решение.
— Моят приятел Джеръм Корман преди това работеше във ФБР.
Стрелях наслуки.
— Той беше един от инструкторите в Академията в Норфолк, нали? — предположението беше вярно и я свари напълно неподготвена.
— Ами… да — очите й ми задаваха въпрос.
— Просто случайно го научих — прибавих аз. Връзката й с ФБР беше обществено достояние, но не и приятелството й с Колман. — Продължавайте.
— Беше в моя офис, когато получихме новината за убийството във вашия кабинет. Името Пента събуди нещо в паметта му и той се обади на Франк Кармъди. Тогава на сцената се появиха федералните агенции. Пента се издирва за убийството на техния човек зад океана.
— Трябва да имат негово описание — подсказах аз.
— Ни най-малко. Нито отпечатъци, нито снимки, нищо.
— Къде е станало това?
— В Англия. Някъде в Англия. Мисля, че край Манчестър.
— И все пак му знаят името.
— Да. Не ми е известно как.
Идваха ми някакви идеи, но ми бе нужно време, за да ги обмисля. Сега трябваше да й позволя да дойде и нейният ред. Попитах:
— Какво мога да направя за вас?
Тя погледна малкия, обсипан с диаманти часовник на ръката си.
— Да ме заведете вкъщи, например. Можем да говорим по пътя.
Платих сметката и я изведох от ресторанта, като се наслаждавах на завистливите погледи, които ми отправяха. Едно такси стоеше до бордюра, взехме го и тя даде на шофьора своя адрес. Бяхме почти пристигнали, когато й напомних:
— Не отговорихте на въпроса ми, Кандейси.
— Бяха ми казали, че сте много агресивен — започна тя.
— Разбира се, работата ми е доста груба.
— Тогава ми кажете… какво смятате да правите по тази… афера?
Дамата зададе няколко драматични въпроса добре. Таксито спря пред апартамента й, униформен портиер изтича, отвори вратата и излязохме. Той каза „Добър вечер“ на Кандейси, едва ми кимна, след това сякаш ме позна и ми кимна отново, като изпитваше досада, че не може да си спомни името ми.
— Имате ли нещо против да се качите горе, за да пийнем нещо?
Нямаше начин да разваля плановете й за нападение. Казах „не“, влязох вътре, взех асансьора до дванайстия етаж и й помогнах да отвори вратата със собствените й ключове.
Мис Кандейси Еймъри живееше като принцеса, каквато и беше. Жилището бе съвършено като снимка от списание, миниатюрен нюйоркски замък, какъвто могат да купят неограничените пари. Проклетото място изглеждаше дори комфортно. Мисля, че музиката започна автоматично, щом влязохме — нещо тихо, знойно и класическо. Беше около девет и половина и се питах кога ли ще започне „Болеро“-то на Равел.
— На какво се усмихвате?
— Оценявам жилището ви.
— Съответно привлекателно ли е?
— Подхожда ви напълно. Тя се засмя:
— Мисля, че трябва да вляза и да си сложа нещо по-удобно. Мой ред ли е?
— Няма значение. Мога да се оправям с копчета и ключалки.
— Туше1. Пригответе ни питиета, докато се обадя в офиса си.
Отидох до бара и приготвих две чаши уиски със сода. Сложих ги на масичката за кафе и седнах на прекалено мекия фотьойл срещу съответстващия му диван. Питах се как ли ще се справи с това.
Тя изслуша своите обаждания, взе си някакви бележки, след това позвъни. Говореше с областния прокурор. Каза му, че ще си бъде вкъщи цялата нощ, след това дойде, взе си чашата и се отпусна на дивана.
— Боите ли се от мен?
— Хич — вдигнах чашата си за тост. — Наздраве.
— Наздраве — отвърна тя. — Още веднъж: какви са плановете ви?
— Законно — казах аз, — нямам никаква позиция. Мога да допринеса със знания и информация на полицейския участък и другите агенции, но оставам с ръце извън самия случай.
— Не ви питам за законността.
Питието ми имаше чудесен вкус. Мек. Леко свих рамене.
— Аз съм жертва, която търси компенсация.
— И вие също говорите лайна — рече тя. Усмивка започна бавно да разтегля устата ми.
— Не много отдавна бяхте готова да ми отнемете разрешителното — отново опитах питието. — Това жилище подслушва ли се?