Рей Бредбъри
Убиецът
Музиката се движеше с него в белите стени. Подмина вратата на един кабинет — валс от „Веселата вдовица“. Друга врата — „Следобедът на един фавн“. Трета — „Целуни ме отново“. Зави в перпендикулярния коридор — „Танцът със саби“ го потопи в цимбали, барабани, тенджери, тигани, ножове, вилици, гръм и тенекиени мълнии. Всичко това бе отнесено, когато забърза през приемната със секретарката, която бе приятно зашеметена от Петата симфония на Бетовен. Раздвижи се пред полезрението й като махаща ръка; тя не го забеляза.
Радиото на китката му избръмча.
— Да?
— Татко, Лий е. Да не забравиш джобните ми.
— Да, синко, добре. Зает съм.
— Просто ти напомням, татко — каза радиото. „Ромео и Жулиета“ на Чайковски погълна гласа и нахлу по дългите коридори.
Психиатърът се движеше из кошера от кабинети, в кръстосаното опрашване на музикални теми. Стравински се чифтосваше с Бах, Хайдн безуспешно отблъскваше Рахманинов, Шуберт падаше поразен от Дюк Елингтън. Кимаше на тананикащите си секретарки и подсвиркващи доктори, бодро започващи работния ден. В кабинета си прегледа няколко документа със стенографката, която си припяваше тихичко, след което се обади на полицейския капитан горе. Няколко минути по-късно примигна червена светлина и от тавана се разнесе глас.
— Задържаният е отведен за разпит в килия номер девет.
Отвори вратата на килията, пристъпи вътре и чу как ключалката изщрака зад гърба му.
— Махайте се — каза арестантът, усмихваше се.
Психиатърът бе шокиран от усмивката. Много слънчева, приятна и топла, тя сякаш хвърли ярка светлина в помещението. Като зора сред тъмни хълмове. Като обедно слънце в полунощ. Сините очи проблясваха спокойно над тази самоуверена проява на добра зъболекарска помощ.
— Тук съм да ви помогна — каза психиатърът, като се намръщи. Нещо в стаята не беше наред. Беше се поколебал за миг, преди да влезе. Озърна се. Арестантът се разсмя.
— Ако се чудите защо е толкова тихо, преди малко сритах радиото да млъкне.
Склонен към насилие, помисли си докторът.
Арестантът прочете мисълта му, усмихна се и протегна дружески ръка.
— Не, само по отношение на прекалено досадните машини.
На сивия мокет се търкаляха парчета и жици от стенното радио. Без да им обръща внимание, усещайки усмивката върху себе си като нагревателна лампа, психиатърът седна пред пациента си в необичайната тишина, която твърде много приличаше на затишие пред буря.
— Вие ли сте господин Албърт Брок, наричащ себе си Убиеца?
Брок кимна доволно.
— Преди да започнем… — Той тихо се пресегна и бързо свали радиото от китката на доктора. Захапа го като орех, стисна, чу го да пука и го върна на ошашавения психиатър, сякаш бе направил услуга и на двамата. — Така е по-добре.
Психиатърът зяпна съсипаната машинка.
— Сериозна сметка за нанесени щети натрупвате.
— Не ми пука — усмихна се пациентът. — Както се пее в старата песен, „Не ми пука какво се случва с мен!“ — изтананика той.
— Ще започваме ли? — попита психиатърът.
— Чудесно. Първата жертва, или една от първите, бе телефонът ми. Най-гнусното убийство. Хвърлих го в кухненския Поглъщач! Заклещи се насред гърлото му. Горкото нещо се задуши до смърт. След това застрелях телевизора си!
— Ммм — каза психиатърът.
— Първо шест куршума право в кинескопа. Издаде чудесен звън, като изпуснат кристален полилей.
— Хубава образност.
— Благодаря, винаги съм си мечтал да стана писател.
— Ще споделите ли кога започнахте да ненавиждате телефона?
— Плашеше ме още като дете. Един мой чичо го наричаше Призрачната машина. Гласове без тела. Направо ми изкарваха акъла. По-късно никога не се чувствах добре с него. Ако му се хареса, може да пусне личността ти по жиците. А ако не поиска, просто я изсмуква и в другия край се озоваваш не ти, а глас като студена риба, само стомана, мед и пластмаса, никаква топлина, никаква реалност. Лесно е да се каже нещо лошо по телефон: той преиначава значението на думите ти. Още не си се усетил, а вече си имаш враг. Пък и освен това, разбира се, телефонът е такова удобно нещо; просто си седи там и настоява да се обадиш на някой, който изобщо не иска да го безпокоят. Приятели все ми се обаждат и обаждат. По дяволите, нямах никакво лично време. Ако не е телефонът, ще е я телевизорът, я радиото, я грамофонът. Ако не е телевизорът, радиото или грамофонът, ще бъде киното на ъгъла или някоя прожектирана в облаците реклама. Вече не вали дъжд, а сапунена пяна. А ако няма Високи облачни реклами, ще има музика на Мозек във всеки ресторант; музика и реклами в автобусите, докато пътувам за работа. Не е ли музика, ще са вътрешните линии и личната ми килия на ужасите — радиото на китката, по което на всеки пет минути ми звънят приятели. Какво във всички тези „удобства“ ги прави така изкусително удобни? Обикновеният човек си мисли, ето, имам свободно време, имам телефон на китката, защо пък да не дрънна на дъртия Джо? „Здрасти, здрасти!“ Обичам приятелите си, жена си, човечеството — много ги обичам, но когато в рамките на една минута жена ми се обади да попита „Къде си, скъпи?“, а после някой приятел звъни и казва: „Току-що научих най-страхотния виц. Един тип…“ И за капак някой непознат врещи „Обаждаме се от статистическа агенция Файнд-Факс. Каква дъвка дъвчете в този момент?“ Е, сещате се!