— Аз видях трупа… и оръжието! Но състоянието на мисиз Хобсън изискваше спешни грижи, а живите ме интересуват повече от мъртвите. Помислих си, че ако хирургическото ножче е от моята чанта, така или иначе много скоро ще установите това!
— Значи отричате, че сте извършител на убийството?
— Да предположим, че имам пръст в тази работа! Ако се вярва на едно всеобщо убеждение, първото заподозряно лице рядко се оказва виновникът.
Стрикланд сбърчи вежди. Глуменето на доктор Хайд усложняваше работата му.
— Кой в тази къща знае мястото, където скътвате чантата си?
— Ами всички, предполагам! Аз не се крия.
— Имате ли хирургически ръкавици от каучук?
— Да. Един чифт, всъщност доста износени. Да не би да са изчезнали? Те стояха до чантата ми в шкафа с огледалото.
Стрикланд не отговори на въпроса.
— Какво правихте след вечеря?
— Пъхнах си памук в ушите и така, глух за бъбренето на мисиз Крабтрий, опресних спомените си за развитието на лицевия оток.
— Ако компанията на другите пансионери ви е била неприятна, защо не избягахте?
— И аз се чудя! Всъщност сигурно се страхувам от самотата.
— Излизали ли сте от салона между осем и девет часа?
— Да. За десетина минути.
— И къде отидохте?
— В стаята на мосю Жюли.
Доктор Ханкок възкликна, но Стрикланд се задоволи да запита внимателно:
— Колко беше часът?
— Нямам ни най-малка представа.
— Да смятам ли, че в този момент жертвата е била още жива?
Доктор Хайд повдигна рамене:
— Беше!… Дори повече от жива, ако приемем, че страданието е свойствено за човешкия живот! Аз се качвах в стаята си да взема оттам една тетрадка, в която имаше някои лични клинични бележки, когато мосю Жюли излезе от своята. Той беше мъртвешки блед и се облягаше на рамката на вратата. Попитах го да не би да чувства някакво неразположение и той ме повика със знаци при себе си. Призна ми, че страдал от сърдечна недостатъчност и насоката, която взел разговорът по време на вечерята, го разстроила толкова, че се уплашил да не припадне. Измерих кръвното му налягане. Нямаше опасност от синкоп. Напротив, установих колапс. Накарах го да легне и отидох в стаята си да донеса лекарството, което му заръчах да вземе незабавно.
— Какво лекарство?
— Таблетка на базата на висшите амини… Единствената, която ми бе останала.
— Точно това ли се предписва в подобен случай? — намеси се доктор Ханкок.
— И да, и не. Бих желал да му предпиша нещо по-силно. Но запасите ми от медикаменти са на привършване.
— Бъдете тъй добър да покажете на доктор Ханкок тубичката или кутийката, от която я извадихте — каза Стрикланд.
Доктор Хайд се приближи до камината и взе отгоре една кръгла кутийка:
— Ето я. Но ви предупреждавам, че обикновено това лекарство се продава в друга кутия, с по-големи размери.
— Какво направихте с нея?
— Хвърлих я, когато беше полупразна, като си преписах рецептата на таблетките върху капачето на тази.
— Само рецептата ли?
— Бога ми, да! Тези специалитети имат такива варварски имена, че по-добре веднага да ги забравиш.
— Жалко! Вашето неизвестно лекарство… влиза ли в категорията на сънотворните?
— То е аналептично.
— Но мосю Жюли е можел да заспи, след като го глътне?
Доктор Хайд показа с жест, че не знае.
— Препоръчахте ли на жертвата да разтвори таблетката в някаква течност?
— Не. Сложих я пред него на масата и си отидох.
— Все пак може да се предположи, че я е глътнал с вода?
— Предполагайте каквото си щете! Аз не съм надарен със способността на професор Лала-Пур да гадая!
Стрикланд бе надраскал няколко думи на едно листче, което подаде на доктор Ханкок, препънато на две. Той го прочете и кимна в знак на съгласие.
Бележчицата гласеше:
„При аутопсията потърсете следи от медикамента.“
— Откровено казано — подзе отново Стрикланд, — не виждам причината, която ви е накарала да се заинтересувате от съдбата на мосю Жюли. Вие, изглежда, вече не практикувате медицина? Искам да кажа: юридически сте загубили това право, нали?
— Отде знаете?
— Научих го днес следобед. Освен това зная също, че сте били осъден на hard-labour35.