След съвещанието полковник Хемпторн се приближи до сър Сесил Блейн и го улови за ръката.
— Дявол да го вземе, какво ви става, драги? — запита той, навъсен както винаги. — През целия следобед не обелихте нито дума.
Сър Сесил изгледа полковника ядно.
— Бих искал да ви видя на мое място! Избухна той най-после. — Дъщеря ми се венчава утре в Сейнт Панкрас за някой си Смит!
От своя страна Стърджес, частният секретар на министъра, се мъчеше да вдъхне на своя началник вяра в бъдещето:
— Повярвайте ми, сър, мистър Смит се изсилва много. Неговата дързост ще го погуби.
Но „премиерът“ беше на друго мнение:
— Напротив, Стърджес! Тя му помага чудесно. Човекът е опиянен. Сега вече нищо не ще го спре!
Събитията скоро щяха да потвърдят трагично правотата му.
В момента, когато започва този разказ, мистър Смит бе взел току-що седмата си жертва, все в такова мрачно и мъгливо време, сред неизменния декор на един призрачен град.
Глава 1
Хенри Бийчъм се сърди
Полицаят Хенри Бийчъм беше известен на всички в Шордич със своето търпение и добро настроение. Така деветте момчета на мисиз О’Халорън, към които се присъединяваха понякога единайсетте момичета на мисиз Мълин, можеха да вървят като опашка подире му и да пеят с все гърло: There was an old lady at Brighton6, без той да прояви неодобрението си другояче, освен като се обърне на ъгъла и им се закани с пръст. Нещо повече, лично мисиз О’Халорън си позволяваше да го обсипва с хули всяка събота след изгонването ѝ от една или друга квартална пивница. Въпреки това той я изпровождаше до вратата на дома ѝ със сдържана любезност.
Само така може да се обясни удивителният развой на долуописаната сцена. С всеки друг освен с Бийчъм тя би била съкратена наполовина…
Беше пет часът сутринта на 28 януари 193.. година и полицаят се спускаше бавно по Куейкър Стрийт, когато се спря озадачен. На по-малко от пет метра от него с интерес следеше приближаването му някакъв човек, кацнал на един електрически стълб, сякаш стълбът беше — ни повече, ни по-малко — кокосова палма.
„Хубава работа! — помисли си Бийчъм, след като премина първият момент на изненада. — Тоя тип се е натряскал здравата!“
И както може да се очаква, това го настрои снизходително.
— Хей, вие! — подвикна той, ускорявайки крачка. — Какво правите там?…
— Чакам андовърския епископ! — отговори просто човекът.
Бийчъм не обичаше много да се говори лошо за епископите, но в края на краищата човекът сигурно не съзнаваше какво казва.
— Няма значение! — отсече Бийчъм. — Слезте! И добави в трогателно-примирителен тон: — Епископът няма да тръгне да ви търси там горе.
Но оня не искаше и да го чуе.
— Вас кой ви пита? — излая той и като се напъна и закашля, изтръгна от гърлото си една храчка, която полетя и се разплеска в нозете на полицая. — Pimple-nosed pig7!
„Pig“, как да е, се търпи! Това е едно от не дотам ласкавите сравнения, чиято острота бе избледняла с времето. Но Бийчъм имаше една слабост: мразеше намеците за носа си.
Затова се опули, сякаш изведнъж бе глътнал сабя.
— „Pimple-nosed“ ли казахте? — натърти той.
— Точно тъй казах! — потвърди оня. И добави, без да му мигне окото: — Не знаехте ли досега каква мутра имате?…
„Боже всемогъщи!“ — помисли Бийчъм. Това бе моментът да покаже силата си
— Зная само едно — отвърна той строго. — Какъв ще стане след малко вашият нос, ако не си затворите веднага зурлата!
— Oh, yes?… I’ll knock your teeth through the back of your head, you blooming cop8!
Човекът бе изрекъл това на един дъх, като истински кокни9! Бийчъм онемя първо за цяла минута, после посегна бавно към куртката си и, извади оттам едно тефтерче с молескинова корица и молив, чийто връх наплюнчи с края на езика си.
Какво ли не би дал, за да уреди нещата с добро. Но сега вече не можеше и да мисли за това. Петима-шестима зяпачи, чиито смехове преливаха от високи в ниски тонове, бяха наобиколили електрическия стълб.
Бийчъм реши въпреки всичко да даде последна възможност на кацналия горе непознат мъж.
— Проклето ченге ли казахте? — запита той с такъв тон, сякаш не вярваше на ушите си, като човек, готов да сметне това за грубо недоразумение.