– Свърши! – обяви Климент и с нежелание пусна перилата. – Може да има вторични трусове, но те ще са по-леки. Добре ли сте?
Помощниците му кимнаха с глава, правейки няколко плахи крачки по успокоилата се земя. Агатон извика на робите да донесат вино и Климент с благодарност прие предложената му чаша. Тези, които бяха останали в ложата, също надигнаха своите с треперещи ръце, след което, криейки страха си под привидно веселие, започнаха да се шегуват със земетресението и падналата от върха на обелиска сфера.
– Добре че стана след като свърши състезанието, че иначе Диокъл щеше да види доста зор – каза Лъв, а останалите му отговориха с нервен смях.
В този момент в ложата се върна Михаил. Подкрепян от Василий и следван от Ингерн, императорът едва пристъпяше. Лицето му бе потно и бледо, косата разбъркана, ръцете му трепереха.
Михаил се отпусна на лежанката си, изпи на един дъх предложената му чаша с вино и поиска нова. Русокосата Евдокия веднага се хвърли да го утешава, но той я отблъсна. В ложата надвисна тягостна тишина.
– Всички ме изоставихте в момент на опасност – глухо каза накрая владетелят, без да погледне към никой. – Всеки път се кълнете, че ще дадете живота си за мен, а когато това се наложи, ме изоставихте!
– Но господарю, какво можехме да направим? ... – опита се да се оправдае Роман. – Всички бяхме толкова уплашени...
– Можехте да направите това, което направи той! – Михаил посочи облегналия се на близката колона Василий. – Можехте да се опитате да ме спасите, вместо да мислите само за собствените си кожи! Можехте... – императорът се задъха от гняв. – Никога няма да забравя това, което направи днес! – обърна се той към бившия борец. – За мен ти вече си повече от роднина, повече от брат! Каквото искаш, ще е твое! Което ми принадлежи, ще си го разделим! И никой повече няма да посмее да ти се присмива или да злослови срещу теб.
Никой, догдето съм жив и с очите си гледам земята,
никога никой при моето царство няма да вдигне
тежка ръка върху тебе, дори да е сам Агамемнон. [50]
– А вие – императорът махна с ръка към останалите. – Вие се махайте!
6
19 септември
Градът беше в развалини.
По улиците се търкаляха керемиди, счупени дъски, част от статуи, парчета стъкло, паднала мазилка, камъни и тухли. Хора тичаха на всички страни, жени пищяха, мъже търсеха съпругите си, уплашени деца ревяха с пълно гърло, търговци се опитваха да опазят стоката си. Носеха се викове и писъци, гъсти талази дим се издигаха към небето, камбаните на църквите биеха тревожно. Облечени с дебели кожени куртки, войници тичаха със стълби, кофи и ведра във всички посоки, защото пожарът беше най-лошото, което можеше да сполети града. Земята продължаваше да потреперва, по-леко и по за кратко, но всяко ново залюляване усилваше отново и отново паниката.
Завили лицата си с кърпи, за да се предпазят от дима и праха, Климент и двамата му помощници си пробиваха път сред полудялата тълпа. Тук-там избухнаха сбивания, мародери, крадци и джебчии бяха изпълзели от дупките си и грабеха всичко, което се появеше пред очите им. Войници, пратени от кесаря Варда, се мъчеха да ги прогонят, опитвайки да въдворят някакъв ред, но усилията им бяха погълнати от общата паника.
– Покайте се, защото краят е близо! – нисък старец с прошарена коса и избеляло расо се бе качил на паднала колона и пазейки равновесие, крещеше с пълно гърло, а очите му се въртяха. – Покайте се, защото наближава денят на Страшния съд! Това е първата тръба! Скоро ще засвирят и другите! Огън! Вода! Скакалци! Земетресения! Слънцето и луната ще изчезнат в кървава пелена! Покайте се, защото това е само началото и скоро ще бъде разчупен и последният печат и ще изпием присъдите от седемте чаши! Антихристът вече е тук! Той седи в императорския дворец и се казва Михаил! Това не е владетел, а Сатаната, приел образа на човек! Михаил...
Няколко войници с гневни викове наобиколиха свещеника, опитвайки се да го хванат за края на мръсното расо, но той ловко скочи на земята и побягна, продължавайки да сипе проклятия.
Климент поклати глава, промуши се през форума на Теодосий и пое на запад покрай манастира "Мирилей". Навсякъде имаше поражения. Все едно огромна ръка бе сграбчила града като в кожена кесия, бе го раздрусала здраво и го бе захвърлила обратно на земята.
– Добре че видяхме Константинопол, преди да бъде разрушен – опита се да се пошегува Невестулката, но думите му не предизвикаха усмивки.