Климент въздъхна и разсеяно започна да отваря чекмеджетата на голямата маса. Каквото и да се бе случило, каквото и да станеше, той трябваше да остане до край и да опита да изпълни задачата си. В мрака, който го обгръщаше, все пак имаше и лъч светлина. Писарят си спомни поруменялото лице на Ирина, светналите ѝ очи, гладката ѝ кожа и усети как тъмнината се разпръсква.
Птоломей донесе ключовете и с кисела физиономия, без да казва нищо, започна да отключва шкафовете. Те бяха пълни със златни номизми, персийски динари, арабски дарици, римски солиди и всякакви други монети. Подредени в малки ковчежета, в торби или на фишеци, те бяха плътно натрупани едни върху други на огромни купчини. В няколко сандъчета от слонова кост с инструктирани върху тях светци и грифони бяха прибрани опали, рубини, изумруди, бисери и диаманти, които заискриха на свещите като малки слънца.
Климент подсвирна, докато бавно оглеждаше цялото това богатство. Дори Борис в Плиска щеше да завиди на подобно имане.
– Не съм пипал нищо! – притеснен обяви Птоломей. – Всичко е описано до последната монета – той посочи един от рафтовете, на който седеше дебел, подвързан с кожа тефтер. – Там е всичко! – повтори слугата и облиза устни.
Климент взе книгата и започна да я прелиства. Тук наистина беше всичко. Кой колко е получил, кога трябва да го върне, с колко е просрочил определения срок. Заемите се отбелязваха на бележки, прикрепени с тел към кожата. Вероятно след като борчът бъдеше върнат, Мануил даваше записа на длъжника. Писарят се учуди колко големи суми бе отпускал логотетът. Повечето имена не му говореха нищо, но разпозна някои от тези на "стълбовете на империята". Убитият Евматий наистина дължеше крупна сума, тук бяха Лъв, Роман, Варда, Коридон и дори императорът. Климент не повярва на очите си. Нима Мануил бе давал пари назаем на Михаил?
– Императорът му е бил длъжник – Климент се почеса по главата. – За какво му бяха парите?
– Наистина не знам, господарю! Логотетът сключваше насаме всичките си сделки Птоломей беше готов да се разплаче. – Никога не ми е доверявал на кой и защо дава парите си. Предпочиташе да върши всичко сам.
Климент кимна с глава и потупа кожената книга.
– Ще взема това с мен. Ще направя препис на нещата, които ме интересуват, и след това ще я върна. Няма защо да се притесняваш – той потупа разстроения слуга по рамото. – В моите ръце е на сигурно място!
Климент развълнувано обикаляше около колоната на Константин. Дали Ирина щеше да дойде? Дали щеше да успее да се измъкне от манастира? Ами ако нещо я задържеше? Дали трябваше да отиде да я търси, или да продължи да чака? Ами ако вече бе идвала и я беше изпуснал?
Сърцето му биеше до пръсване, дланите му се потяха и това не беше само заради силното слънце. Пред възможността да не види византийката, цялото разследване, заговорите и убийствата, дори смъртта на Дукум му се струваха маловажни и незаслужаващи внимание.
"Не трябва да мисля така! Та кавханът ми беше като баща!" – гузно си каза писарят и се опита да се успокои, но колкото и да се опитваше да се съсредоточи над някоя от останалите си задачи, мислите му литваха към Ирина, а сърцето му продължаваше да бие все по-силно.
Форумът беше напълно разчистен, макар тук-там още да се виждаха парчета паднала мазилка и керемиди последен остатък от земетресението, разтърсило града. Няколко изкривени сгради и пропаднали покрива напомняха за бедствието, но Константинопол се беше отърсил от страха и улиците бяха пълни с хора.
Климент разсеяно си купи питка с печено агнешко и лук, отхапа и вдигна глава, засенчвайки очите си с ръка.
Над него, стъпил на 50-метровата си колона от порфир[53], се извисяваше императорът, дал името си на града. В образа на Аполон, с копие в ръка и кълбо в другата, за което се твърдеше, че съдържа парче от Честния кръст, Константин не обръщаше внимание на суетнята под краката му. Огромният постамент бе поставен върху малко светилище със заключена врата и решетки на прозорците. Около помещението се трупаха Богомолци, които надаваха радостни възклицания, бутайки се един друг и сочейки с пръсти.