Климент се засмя.
– Това е само легенда. А и ангелите, доколко то знам, са невидими. Така че едва ли ще успеем да го видим.
– Жалко – тръсна глава помощникът му, а Корсис му се присмя.
– Ама вие, крадците, наистина вярвате във всякакви глупости!
– Не съжалявай! – вдигна ръка Климент, за да уталожи страстите. – Там ще видим много други чудеса. Но най-голямото чудо е самата църква! Не сте виждали такъв градеж! Не напразно Юстиниан се е похвалил, че е надминал Соломон.
Корсис кимна сухо, Невестулката продължи да задава въпроси, но писарят само клатеше глава и отказваше да отговоря повече.
Минаха през форума на Константин, заобиколиха Хиподрума и пред тях, зад високата каменна стена, се откри най-голямата църква в света. С високите си куполи, накацали един върху друг, тя приличаше повече на планина, отколкото на сграда. Позлатените ѝ покриви блестяха на обедното слънце, лъчите му се отразяваха с мозайките около куполите и се пречупваха в сребърните водоливници. Минаха през една от южните порти, прекосиха градината, пълна с цветя, палми, смокини и красиво оформена зелена трева и влязоха в "Света София".
Макар и идвал много пъти в черквата, Климент всеки път се изумяваше на нейното великолепие и големина. След огромния нартекс[55] попаднаха в помещение, което като че ли нямаше край. Таванът се губеше далеч нагоре, крепящите се един върху друг вътрешни куполи създаваха усещането за безкрайност, която в същото време бе някак си уютна и предразполагаща. Краищата на високите колони от яспис, стъпили върху дебели мраморни подпори, се губеха в това неочаквано небе, от което, седнал величествено на своя облак, Бог, заедно със светия Дух и Сина си, наблюдаваше новодошлите.
Невестулката не спираше да възклицава, сочейки огромните златни мозайки на Христос и Богородица, иконите и запалените пред тях дебели колкото човешка ръка свещи, резбования престол, иконите, изображенията на светците, мраморния под, скъпоценния олтар, от който блестяха бисери, сапфири и смарагди, огромния кръст от абаносово дърво, обсипан с червени рубини и ленти злато.
Най-изумителна обаче беше светлината. Тя влизаше през високите прозорци, някои от които изпълнени със стъклописи, на места чиста и бяла, на други приглушена и ефирна, обливайки всичко – образи, колони, стени, мозайки и икони с пелена от искри и сияние, които караха светците да изглеждат като живи, а усмивката на устата на Дева Мария да играе, сякаш Божията Майка всеки момент ще проговори.
Дори въздържания обикновено Корсис не можа да сдържи учудването си – никога преди не бе виждал събрани на едно място толкова много красота, богатство и духовна енергия. Застанал до една от стените, той изглеждаше така, сякаш не може да си поеме дъх, с ръка на сърцето и очи, от които всеки момент щяха да бликнат сълзи.
Невестулката, който не спираше да ахка и да задава въпроси, най-накрая също замълча, победен от църквата, която с великолепието си бе надминала и най-смелите представи на бившия крадец.
Климент също притихна, загледан в играта на светлините по стените, без да забелязва струпаните около него богомолци, свещеници с черни дрехи и наметнати върху тях пищни епитрахили[56] и кръстове, носещи подвързани с кожа и злато Евангелия и кандилници, от които се носеше мирис на тамян.
– На какво дължим това неочаквано посещение?! – замръзнал в учтива усмивка патриарх Фотий, който току-що бе завършил обедната служба, ръководена лично от него, се взираше в Климент с малките си студени сини очи. Облечен с пищна червена мантия, с митра[57] на главата, нагръдник на Света Богородица и хванал здраво в ръцете си дикирика и трикирика[58] византиецът бе заобиколен от свещници.
– Исках да покажа на приятелите си това чудно Божие място – смирено отговори Климент.
– Наистина чудно отговори патриархът, подаде свещниците на двама от духовниците до него и ги отпрати. След това хвана Климент под ръка и го поведе покрай стените на черквата, далеч от двамата му помощници.
– Мислих върху това, което ме пита – каза патриархът. - И ми се струва, че стигнах до някои отговори. Искаш да знаеш кои реликви пазят града и ще му навлекат нещастия? Както ти казах и предния път, в Константинопол те са толкова много, че не могат да се изброят. Страхувам се, че този, който ти е казал това, е искал да те заблуди. Искал е да те насочи на грешна следа, за да може господарят му да действа свободно – Фотий стисна още по-силно лакътя на писаря. – Шпионите ми донасят, че сред войската се надига недоволство. Някой буни войниците и нищо чудно това да е самият Коридон. Аз, разбира се, следя всяка негова стъпка, но засега не съм го хванал да върши нещо нередно. Това, което повече ме притеснява, е друго – патриархът заговори още по-тихо. – Страх ме е, че съвсем скоро ще има ново убийство! И това, от което най-много ме е страх, е, че мишената може да съм аз.
58
Съответно свещници с по две и три свещи, които се използват по време на служба. – Б. а.