– Ето го! – извика той, приглади го с ръка и внимателно го доближи до първото на масата. Двете парчета си паснаха идеално, виждаше се, че почеркът, с който са изписани, е един и същ.
– По дяволите! – изруга писарят и се взря в надписа на масата. – Това се казва откритие!
– И какво ни казва това "откритие" – кисело попита Невестулката, разочарован, че предположенията му са се оказали грешни.
- Мисля, че е станало следното – започна Климент. – След като е убил Дукум, едноокият го е пребъркал. Или кавханът е разделил сам за по-сигурно това, което е написал, или в бързината просякът е скъсал пергамента. Лекарят е намерил останалата част от посланието и се е опитал да го разчете. Дали е успял, е друга работа. По-важното е, че вече разполагаме с всичко, което е написал Дукум. Вероятно това е откритието, което е направил, преди да бъде убит!
- Какво се получава? – Корсис се надвеси над рамото на писаря, заинтригуван, Невестулката също се приближи и заразглежда надписа.
– Вижте – посочи е пръст Климент. – Срещу първия ред, в който пише за златото и плаща, е поставено името на Алп Кубар – Богът на гърма, мълнията и огъня. Срещу втория с хляба е името на Алп Тун-Бури – Богът на водата. А срещу третия, този с иконата Христова, е посочен Алп Албастий – Богът на подземния свят.
– И какво значи това? – премигна Невестулката. – Не виждам никаква връзка.
– Аз също – писарят се облегна в стола си и уморено разтърка слепоочията си. Енергията от направеното откритие го бе напуснала и той почувства колко е изморен. – Стана късно. По-добре да си лягаме. Колкото и да си блъскаме главите, едва ли ще успеем да измислим нещо повече. Пък и както казват: Утрото е по-мъдро от вечерта.
– Така е – прозя се Невестулката, протегна ръце и потупа приятеля си по рамото. – Добре видя скъсания свитък, Корсис! Не знам къде ми бяха очите, че не го забелязах по-рано. Не исках да те обиждам, като казах онова за военните...
– Всички бяхме развълнувани – помирително вдигна ръце приятелят му. – А и твоята версия не беше лоша.
– И щеше да ни направи богати! – ухили се Невестулката. – А сега пак трябва да си блъскаме главите – какво е искал да каже премъдрият ни кавхан.
Въпреки че беше уморен, Климент дълго се въртя в леглото. Не спираше да си повтаря изреченията и имената, изписани на пергамента, но макар да усещаше, че е съвсем близо до отговора, той всеки път му се изплъзваше. Каквото и да бе искал да каже Дукум, бе успял да го скрие добре.
Накрая писарят заспа и сънува едноокия просяк, огряната от луната градина на къщата му, а зад един от храстите се криеше някой, който нямаше лице, а само глас.
Кесарят Варда седеше пред отрупаната си с пергаменти маса и си играеше с дълго перо от лебед със златен писец. Трябваше да вземе важно решение. Пред него на два списъка бяха изписани имена. Пред едни имаше поставен кръстен знак на живота, пред други бяха кръстосани кости – символ на смъртта. Варда обичаше да рисува и често мислеше, че ако съдбата не го бе издигнала на този висок пост, сигурно щеше да стане зограф на икони. Обичаше да стои и да си представя как позлатява нимбовете на светците, как внимателно изписва деликатните лица на Мария и Младенеца. От него щеше да стане чудесен иконописец, той беше сигурен в това. Щеше да вложи в иконите всичката си воля и страст, така както ги влагаше в управлението на страната.
Варда въздъхна.
Беше направил много за благото на Византия и нейния император, но понякога му се струваше, че усилията му отиват на вятъра. Само с една необмислена постъпка Михаил разрушаваше това, което кесарят бе градил с месеци, а понякога и с години. Желанието на императора да се разведе и да се ожени за любовницата си, можеше да коства загуба на земите в някои от азиатските провинции.
Магистър Коридон, който се бе представил толкова добре на изток и жена му Зоя бяха недоволни от решението на Михаил.
"Недоволни е слабо казано" – помисли си Варда и ядно хвърли перото на масата. Двамата бяха направо бесни и дълбоко в себе си кесарят не ги винеше. Коридон искаше възмездие за "подигравката", както се изразяваше дъщеря му, а Зоя допълнително наливаше масло в огъня. Варда беше чувал слух, как при защитата на Емеса[61], когато арабската войска щяла да пробие отбраната на един от мостовете, Зоя се хвърлила в боя и поразила от една кула с лъка си над двайсет от нападателите, като накрая ранила и предводителя им, което сложило край на битката.