Маргарит никога не губеше времето си за празни приказки и винаги говореше по същество.
Рио остана при Маргарит в апартамента й две седмици, след което се върна обратно в къщи. За тези две седмици научи повече, отколкото през целия си живот дотогава.
Маргарит беше онова рядко изключение на истински себеотрицателна личност. Тя не искаше нищо друго от живота, освен да прави добро на другите. Тя изразходваше времето, енергията, парите си за всяка кауза, която считаше за достойна. Отнасяше се изключително остро, гневно и язвително към начина, но който се отнасяха към жените, като към второкласни граждани. Искаше да промени нещата и не седеше просто така да разговаря по тази тема, както повечето хора. Тя излизаше с открито чело и правеше каквото можеше.
Рио позна Анджело Басалино в голямото полутъмно задимено пространство на „Трамп“, когато той влезе. Проследи го с внимателен, силен и неотклонен поглед. Беше с много слаба, дребна блондинка.
Рио нямаше намерение да губи време. Стана, тръгна право към масата му и седна.
— Хей, Анджело — рече тя с презрителна насмешка, — какви са тия лайна, дето чувам за теб, че си бил най-големия ебач в града?
16.
Енцо Басалино каза да го свържат с трима души, с които да проведе телефонни разговори. По ред на важност разговаря първо с Франк в Ню Йорк.
— Мисля да дойда при теб — заяви той. — Как е климатът там?
Франк знаеше, че баща му съвсем няма предвид времето.
— Същият си е — отговори той с предпазлив тон. Знаеше със сигурност, че ФБР подслушва телефона му.
— Ще дойда, все пак — изръмжа Енцо — Ще отседна в обичайния хотел, обичайния апартамент.
— Сега не е подходящо време. — Франк се опитваше да премахне раздразнителната нотка от гласа си. Защо баща му все трябваше да се меси?
— Искам да видя внуците — настоя упорито Енцо. — В същото време можем да уредим някои други неща. Знаеш ли какво имам предвид?
— Да-а. Знам какво имаш предвид. — Франк знаеше точно какво имаше предвид той. Имаше предвид паниката, която беше плъзнала във връзка с бомбения атентат в ресторанта „Меджик Лантърн“.
Франк се беше заел сам с разследването на случая. Продължаваше да провежда срещи и да установява неприятни факти. Считаше, че не му трябва никаква помощ.
Отначало си беше помислил, че Боско Сам или може би бандата Краун са отговорни за случилото се. Но информацията, която постепенно събра, не беше насочена срещу тях.
За нещастие, Томазо Виторелли, съветник на Франк, имаше среща с един информатор в „Меджик Лантърн“ през нощта, в която бомбата беше избухнала. Горкият Томазо, отиде си безславно и Франк навярно не можа да узнае важни неща.
— Окей тогава, подготви се. Ще дойда утре — каза нетърпеливо Енцо. — Ще пристигна в хотел „Интернешънъл“ в три часа. Кажи на Анна Мария да започне да готви. — Затвори, съзнавайки добре, че Франк се е раздразнил. Енцо знаеше, че най-големият му син си мисли, че може да се оправи с всичко сам. Но какво лошо имаше в това да се застрахова малко? Какво лошо имаше в това Енцо Басалино да покаже физиономията си в Ню Йорк?
Енцо беше разбрал, че бандата Краун се опитва да го измести и да се настани в някои територии на фамилията Басалино. Досега бандата нямаше успех, но продължаваха упорито да опитват и създаваха определени проблеми. Заради тях и заради бизнеса с осигуряването на охрана, той разбра, че е настанало време да отиде на посещение. Беше сигурен, че след като бъде в града, проблемите скоро ще престанат да съществуват. Може би една лична среща с Рицо Краун щеше да уреди нещата. Дълги години преди бяха заедно и защо да не опита?
След като свърши с Франк, телефонира на Ник в Лос Анджелис.
— Как са нещата? — попита той, започвайки със своя встъпителен въпрос.
Ник го запозна накратко с всичко.
— Добре, добре. — Енцо се изкашля и изплю в пепелник на бюрото си — навик, с който не спечелваше симпатии сред персонала си. — Утре отивам в Ню Йорк и няма да е зле и ти да долетиш за няколко дни. Ще имаме семейна среща.