Сетянинът се заизкачва бавно. По някое време спря и се огледа. Светлините от Некропола блещукаха като безброй светулки; отвъд тях Нил грееше под луната. Стигна до мястото, където умря Хепел. Приведе се, събра изсъхнал прещип и стъкна малък огън. После огледа внимателно наоколо и издаде звук на задоволство. Не видя и следа от трупа на Хепел: нощните любители на мърша се бяха погрижили. Нарина с крак пясък и пепел върху огъня и продължи пътя си нагоре.
По някое време навлезе в тясна клисура и се запъти към зейналата дупка на неголяма пещера — една от многото в скалната плоскост, подобна на пчелна пита. Закатери се бързо нагоре в тъмнината. Приклекна като диво животно пред входа и се заслуша в звуците на нощта. Знаеше, че най-голямата опасност е в обикалящите за плячка лъвове: обезумели от глад, те излизаха да ловуват извън Червените земи и дори в непосредствена близост до Некропола. Още по-страшни бяха ненаситните глутници от едри петнисти хиени, които подушваха плячката си от огромни разстояния. Сетянинът не установи никаква заплаха, ако не броеше присъствието на някаква нощна птица. Опипа се за прахан и огниво и запали една от смолистите факли, скрити до входа. Пъхна я в близката пукнатина и припълзя навътре в пещерата.
Скелетът на Мерецегер бе в дъното, почернял от времето. Той го облегна на скалата. Привързаният с връв череп придаваше на костите зловещ и уродлив вид. Сетянинът, очевидно осенен от призрачно гробищен хумор, бе пъхнал очите на Бейлет в отдавна празните очни кухини на черепа, но те бяха паднали. Убиецът приклекна пред скелета и свали маската на Хор, за да огледа по-добре чудовищната картина пред себе си. Трогателните останки на мъртвата вещица не го плашеха с нищо, защото му трябваха само нейните сили и зла воля. Все пак тя бе причината за всичко, което го бе довело дотук. Отново го жегна съчувствие. Припомни си славната нощ, когато нахлуха в лагера на хиксосите и отмъкнаха главата на тази нещастница. Нови и още по-черни сенки обладаха душата му. Той никога не можа да забрави за извършената голяма неправда. Извади от широкия си платнен пояс малка кожена торбичка и разтърси в шепата си пулчетата, които бяха вътре. Пусна ги на земята, затвори очи и вдигна един от тях. После опипа нанесения върху му йероглиф и се усмихна. Вече бе избрал следващата жертва.
Зората се сипваше, когато генерал Руах стана от сън. Въпреки пътуването в Червените земи, лютата битка с пустинните бродници и появилите се отскоро опасности той бе взел решение да не променя отдавна установените си навици. Влезе в банята, където робът му го поля с няколко кани студена вода. После седна на столчето и същият слуга внимателно обръсна лицето и главата му и го разтри с масло и благовония със слаб аромат, които Руах много харесваше. Облече проста бяла роба с платнен пояс, на който бе бродиран символът емблема на полка на Сет, обу сандалите си и излезе на покрива на просторната си къща. Коленичи върху плътна възглавница и се обърна на изток; после протегна нагоре ръце, сведе глава и занарежда тихо молитвите си към всеславния и върховен Амон Ра. След това се обърна с лице на север, за да се наслади на хладния и свеж лъх на бриза, който повяваше при изгрев-слънце. Генералът затвори отново очи и приседна върху ходилата си. Произнесе полугласно молитвата на полка в чест на червенокосия Сет. А накрая призова всички добри духове на своя дом и на полка си да бдят над семейството му през днешния ден.
Руах отвори очи и се загледа в небосвода, който бързо сменяше в смайващо разнообразие багрите си в отговор на издигащото се слънце. Отвъд Далечния хоризонт се струпваха разнолики отсенки на червено и златисто — един ден той също щеше да поеме натам, но не бе пропуснал да се подготви овреме. Беше прочел „Книга на мъртвите“ и „Книга за портите“14. Вече знаеше какво трябва да отговаря на различните богове, които щеше да срещне при входа на Подземния свят. И беше сигурен, че когато стигне до Залата на отсъдата, душата му ще бъде претеглена правилно на везната на Маат. И той ще се озове в прекрасните полета на вечния ден. Защото бе останал верен на фараона. И щеше да се присъедини към онези, които бяха вече при него.
Руах почувства мъката, захапваща сърцето му. Бе обичал Бейлет повече от брат. Кой бе дръзнал да го убие по толкова страховит и отвратителен начин? И кой бе отишъл и разкопал гроба на Мерецегер, за да задигне останките на тази злосторна жена? Никак не харесваше съдията Амеротке с проницателния му поглед и остър като кама ум. Кой бе той, че да си позволява да съди Пантерите от Юга? С какво би могъл да докаже, че някой от тях е убиец? Руах познаваше всеки от другарите си още от юноши. Бе признал пред съпругата си, а също и пред жреца изповедник в параклиса, че не може да си спомни нито за озлобление, нито за някаква неправда, които да доведат до подобно отвратително деяние.
14
Датира от XVIII династия (1567–1320 г.пр.Хр.) — своеобразен пътеводител за Отвъдното. — Бел.прев.