Въздъхна. Обичаше тази част от деня и затова не трябваше да я помрачава с черни мисли. Слезе тихо по стълбите, хапна хляб, вино и плодове и излезе в обширната градина, която бе неговият рай. Тук бе посадил върби, нарове, смоковници, а също и рядко срещани цветя. Имаше особена слабост към тамариндовото дърво, посветено на небесната богиня Нут15, както и към лечебните растения и билките, от които продаваше големи количества на войсковите лекари.
Генералът мина през тревното пространство, следван от слугата и телохранителите си, и стигна до брега на езерото. То беше неговата гордост и му доставяше огромна радост. В него имаше малък остров при отсрещната страна. Руах пое дълбоко въздух. Ах, какъв чуден аромат идваше от тръстиковите гъсталаци! От време на време огледалната повърхност се набръчкваше от някой шаран, бутнал изящно плаващ лотосов цвят. Руах бе събрал най-добрите архитекти от Тива, които доведоха вода от Нил, проектираха езерото и изпълниха бреговете му с цъфтящи треви. А в средата на острова се издигаше великолепен павилион, където воинът се усамотяваше, за да пише мемоарите си, да пие вино или да размишлява върху славните дела от миналото.
Езерото оживяваше. Над повърхността му се стрелкаха птици, а лотосите разтваряха цветовете си, за да поздравят слънцето. И самата вода се променяше с отраженията на изригващото сияние от изгрялото небесно светило.
— Господарю, ще ходите ли там?
— Да.
Слугата щракна с пръсти. Телохранителите заеха предварително набелязаните места около голямото езеро. Решението бе на самия Руах. Ако го преследва убиец, имаше ли по-сигурно място от острова, всички подстъпи към който бяха наблюдавани и пазени от доверени люде? Подкрепян от слугата си, Руах стъпи в дългата и тясна плоскодънна лодка и вдигна пръта. После даде команда и слугата му я оттласна. Действаше умело с пръта и следеше как носът на плоскодънката си проправя път през цветовете на лотосите, насочен към личния му рай. Лодката се плъзгаше леко благодарение на умелия кормчия. Руах опря грижливо носа й до брега на острова, слезе малко тромаво и се покатери по брега, хванал въжето, което върза внимателно около стълба на импровизирания пристан. После тръгна нагоре по специално оформената пътечка, която стигаше до павилиона — построен от скъпо дърво върху каменна основа, кръгъл, боядисан в зелено и златисто, с кацнала на върха му пирамида. Капаците на прозорците се сваляха, за да може Руах да съзерцава околната гледка. Генералът се качи по стъпалата, отвори вратата и влезе вътре. Всичко бе по местата си — писалищата, столовете, сандъците и ниското легло, украсено с глава на пантера. Ветеранът вдъхна приятния аромат на сандалово дърво. Да, първо да напише…
Тъкмо бе отмерил третата си крачка напред, когато чу звук и се обърна леко встрани, но вече бе твърде късно. Късата бойна кюския с удебелен връх се стовари с жесток замах отстрани върху главата му, смазвайки плътта и костите. Генерал Руах залитна и се стовари със стон на пода.
Слугата и телохранителите на брега на езерото не забелязаха нищо нередно. Те изпълняваха обичайните си задължения. Неколцина си бяха взели храна и вино; други се забавляваха с различни игри и хвърляха зарове; трети просто наблюдаваха и чакаха. Генералът винаги прекарваше първите три часа от деня на острова и прекосяваше обратно езерото, за да поздрави жена си и цялото си семейство. Програмата беше точно разчетена и по действията му човек можеше да отброи часовете, изминали от деня. Ето защо слугата се разтревожи едва когато видя първите струйки сив пушек да се издигат над дърветата. Часовите също ги забелязаха и веднага скочиха, недоумявайки как да постъпят. Всички знаеха, че генерал Руах е чудак. Понякога той се вживяваше в ролята на стар войник и палеше лагерен огън. Друг път събираше плевелите, които бе изскубал от градината, и ги изгаряше. Но бдителният роб долови, че нещо не е наред. Потта по гърба му полека-лека започна да замръзва: димът ставаше все по-гъст и черен, а това нямаше нищо общо с предишните случаи. И което бе по-важно: тишината, надвиснала над езерото, бе нарушена от пукането на горящо дърво.
— Нещо се е случило! — извика той.
После се спусна, последван от другите, към импровизирания кей, където бяха вързани още плоскодънки. Мъжете се качиха бързо в лодките и размахаха веслата. Когато стигнаха до острова, се втурнаха нагоре по пътеката, но спряха, вцепенени от ужас. Великолепният павилион на генерал Руах се бе превърнал в беснеещ огнен ад. Докато стояха и наблюдаваха, пламъците пробиха украсения покрив, който след малко се срина в дъжд от искри и червени езици. Стените се огънаха и започнаха да поддават. Заслонил очи, слугата направи опит да приближи, но горещината бе непоносима.
15
В космогоничните митове Нут е съпруга на Земята Геб и майка на Слънцето Ра, което тя ражда всеки ден, а по-късно дава живот и на Изида, Озирис, Сет, Нефтида и Хор. — Бел.прев.