— Разбира се — прекъсна го Амеротке, — нормално е да се е отклонил към брега, за да остане в сянката на някое надвиснало дърво. Нищо чудно, че не са могли да го открият. И така, Пешеду е мъртъв. Само се питам какво ще настане сега в Къщата на Златната газела. Вижте — той се изправи отново, — трябва да остана тук и да помисля малко. Шуфой и Пренхое, най-добре ще е вие двамата да посетите генерал Карнак. Разберете дали е открил нещо.
— Везирът Сененмут те търси… — уведоми го Асурал.
— Е, ще трябва да продължи в същия дух, нали? — изпрати ги съдията с жест да се обуят. — Постарайте се да установите къде се намират останалите наши герои. Разберете дали някой от тях е напускал Тива! Длъжни сме да действаме — и ги изпроводи внимателно през вратата. В храма настъпи пълна тишина. Върна се на мястото си и се загледа в олтара, размишлявайки върху новото убийство.
Амеротке си спомни за техниката, на която някога го бе научил един възрастен жрец: седиш и размишляваш, оставяйки душата ти да избере на кое си струва да обърнеш внимание. Така и постъпи. Картините идваха една след друга и отминаваха. Излизането на открито в Червените земи, където негова милост крета на опашката след Пантерите от Юга; зейналият празен гроб; връхлитащите пустинни бродници, облечени в черно. А също и Улицата на маслените лампи и маскираната като Хор фигура. Карнак с безизразното лице и жестоките си очи, а след него Нешрата, пълна с жизненост и смелост и винаги готова да отговори остро и съвсем на място. Ето я и Кией — кротката й сестра с поглед на кошута. Поведението и на двете говореше за дълбока болка, но кой я бе причинил? Ипумер ли? Твърдо не! Може би нещо друго, но какво можеше да е? Амеротке си спомни за леглото пред стаята на Нешрата. Прислужницата се оказа твърде предана и старателна, но защо спеше там? Нима кошмари мъчеха и Нешрата? Шуфой твърдеше, че Нешрата била плакала, но когато тя си тръгна, Амеротке не забеляза и следа от вълнение в нея. Съдията полегна на възглавниците и се настани удобно, загледан в светилниците. После вдигна очи нагоре. Прозорецът високо в стената бе потъмнял: слънцето вече си бе легнало.
— Допуснах грешка — прошепна той на себе си.
Всички паднаха в капана заради Ипумер: бяха съсредоточили усилията си в казуса с неговата смърт и последвалите събития. Но ако Нешрата се окажеше ключ към загадката, какво ли се е случило по-рано? И какво бе разпалило омразата й към баща й? Дали тя не е сетянинът? Очевидно трябваше да се върне назад и да започне отначало, но кому би могъл да се довери, за да пита? Той затвори очи. А когато Шуфой се върне, двамата ще поемат в друга посока — обратно към мрачното и печално минало на Нешрата.
Единадесета глава
Сетянинът стоеше изправен в примигващата светлина на Гробницата на героите в Некропола — голямо, подобно на пещера помещение, изкопано дълбоко в скалния масив, който се издигаше високо над Града на мъртвите. Пазачът на гробницата го бе въвел през мастабата19 — неголямата храмова постройка пред самия дом на заминалите завинаги. Сетянинът се усмихна зад позлатената си маска на Хор. Защо да не го пуснат? Той бе дошъл тук с картуша на полка на Сет; пръстените по ръцете и гривните за глезените му бяха допълнително доказателство за войсковата му принадлежност. А маската? Тук беше Градът на мъртвите, нощта бе паднала и светът на гробниците живееше по своите правила. Пазачът бе решил, че идва, за да поднесе почитта си. Сетянинът седна на едно от столчетата, покрити с ярко оцветена материя. Почит ли? Как би могъл дори да помисли за уважение към мъжете, извършили толкова отвратително престъпление? Защо им е била дадена възможността да живеят като полубогове, след което да бъдат пренесени тук, сякаш са били обичани от самия Амон Ра? Той се изкашля, за да очисти гърлото си от прахта, и огледа гробницата — истински дом за съкровища с блестящи сандъци и ковчежета саркофази с мумифицираните останки на неговите другари по оръжие, живописно декорирани канопи, както и всякакви скъпи предмети, поставени наоколо: статуетки, драгоценни камъни и масички и столове от най-фино дърво. На светлината на факлите проблясваше статуя на котка, клекнала на задните си лапи, със златна и сребърна украса. Въздухът ухаеше приятно.
Сетянинът стана и се насочи към вътрешността на гробницата. Ако животът се бе оказал по-благосклонен към него, в края на пътя си и той щеше да бъде положен тук заедно с останалите. Ръката му погали позлатения ъгъл на един от саркофазите. Да, на Амунак — нисък и жилав, хитър като лисица и смел като лъв. Той и останалите като него нямаше от какво да се боят, защото не на тях имаше зъб.
19
Египетската дума за могила — правоъгълна постройка с наклонени стени, която фараоните даряват първоначално за дом, а по-късно само за светилище на починал висш сановник. — Бел.прев.