— Как го разбра, Поаро? — запитах недоверчиво.
— Малко предположения, последвани от изчисляване на вероятностите — той погледна Дейзи. — Запитах се защо този роман е толкова важен за вас — за вас, която имате толкова живо въображение, толкова голямо умение да измисляте сензационни, неустоими истории — за вас, която освен това, ако ме извините, се грижи много повече за собствените си измислици и нещата, които стават в ума й, отколкото за истината или нещата, които биха могли да са от значение за другите? Защо ще подарявате книгата на всеки, които има някакво значение за вас? Подозренията ми се потвърдиха вчера, когато посетих издател в Лондон — някой си мистър Хъмфри Плъкроуз от „Плъкроуз & Принс“. Не излъгахте изцяло, мадмоазел, когато казахте, че Хъмфри Плъкроуз ви е дал книгата. Не е била подарък обаче, подписали сте договор с неговата фирма, според който той се задължава да ви даде определена бройка от вашата собствена книга.
— Моля ви, запазете това сведение за себе си — помоли го Дейзи. — Писането е единствената част от моя живот, за която семейството ми не знае нищо и с която няма нищо общо. То е моята свобода.
Сетих се за страха на Уини Лорд, когато изрекох думите „Среднощна сбирка“. Когато ме чу да ги казвам, трябва да си е помислила, че номерът им е разкрит, че съм я видял как вади книгата от куфара си и я връща на Дейзи. Ако го бях видял, щях да разбера, че не са непознати. Когато й обясних, че жената до нея на седмата редица седалки е имала книга с това заглавие, страхът й изчезна, тогава й е станало ясно, че не знам нищо за връзката й със „Среднощна сбирка“ и с Дейзи Девънпорт.
— Ще запазите ли тайната ми? — попита Дейзи. — Моля ви, мосю Поаро, инспектор Кечпул. За мен е от изключително значение това да остане неизвестно. Никой, с изключение на служителите в „Плъкроуз & Принс“, не знае, че аз съм Джоан Блайт.
— Знаете ли какво е от изключително значение за мен? — каза меко Поаро. — Истината за двете убийства в „Малкото ключе“, Казахте ми много от нея, мадмоазел, но все още не цялата. Но няма значение, аз ще ви разкажа останалата част, веднага щом сержант Гидли вземе Хелън Актън от затвора „Холоуей“ и я доведе тук.
Глава 16
Малкото ключе, тежката врата
На следващия ден по обяд гостната на „Малкото ключе“ се изпълни с хора. Всеки стол, включително и тези, донесени от щабквартирата на „Пийпърс“, беше зает. Поаро, сержант Гидли, инспектор Маркъс Кейплинг и аз седяхме на твърдите столове с високи облегалки в редицата най-близо до вратата. Хелън Актън, с непроницаемо изражение на лицето, бе на табуретката пред пианото, но с гръб към него. Представих си как се обръща, вдига капака и започва да свири, макар да ми беше трудно да реша каква музика би била подходяща за случай от този род.
В далеч по-удобните столове и дивани бяха насядали Сидни, Лилиан, Дейзи и Ричард Девънпорт, Оливър Прауд и Годфри и Върна Лавиолет.
— Дами и господа — започна Поаро.
Веднага беше прекъснат от Оливър Прауд, който каза:
— Ами Пърси Симли? Не трябва ли и той да е тук?
— Не — отговори Поаро. — Ще говоря за него по-късно, защото той е важен, но присъствието му тук не е необходимо. И така, да започнем с фактите. Имаме две убийства, които трябва да обсъдим днес — убийството на Франк Девънпорт и убийството на Уини Лорд.
— Уини? — възкликна Лилиан. — Тогава трябва ли да предположим…
— Това не е предположение, мадам — прекъсна рязко въпроса й Поаро, — това е факт, тялото, намерено в тази стая, бе на Уини Лорд.
— Боже милостиви — ахна Ричард Девънпорт. — Кой би искал да убие Уини?
— Личността на убиеца скоро ще стане известна на всички — продължи Поаро. — Засега ще кажа това — за нападателя е било от изключително значение тялото да не бъде разпознато като това на Уини. Затова роклята, ръчната й чанта и обувките бяха свалени от тялото и изгорени в камината. — Той посочи към решетката пред огнището. — Всеки от вас би могъл да разпознае тези вещи като нейни, защото не са били нови. Като е свалил всички познати стари неща и оставил само чисто новата зелена шапка и палтото, които тя никога преди не е носила в тази къща, някой — и не е задължително да е нейният убиец — се е подсигурил, че Уини няма да бъде разпозната.
— Кой я е убил? — запита Лилиан. — Бих искала да ми бъде казано веднага.
Думите й бяха последвани от одобрително мърморене.