— Извинете ме, господа — от седалката пред нас се подаде глава. Беше млад мъж с тъмна коса и континентален акцент — италиански, може би. — Дочух, без да искам, малко от това, което казахте, и… ако ми простите намесата, смятам, че имам информация, която може да ви заинтересува.
Насърчихме го с въодушевени възклицания. В дадения случай това, че са ни чули, можеше да се окаже в наша полза, макар да реших в бъдеще да се придържам към шепота поне докато двигателят не започне отново да гърми.
— Вие сте мосю Еркюл Поаро? — попита италианецът.
— Да, аз съм — потвърди Поаро.
— Една дама зададе на мистър Биксби много въпроси за вас, след като излязохте навън — мъжът посочи с ръка към „Тартар Ин“. — Много красива дама със златиста коса. Тя попита за къде пътувате — мъжът се обърна към мен. — За вас също, за инспектора.
— Както си и мислех! — промърмори Поаро. — И как отвърна мосю Биксби на въпросите й?
— Каза й, че вие и инспекторът пътувате чак до крайната спирка — „Кингфишър Хил“.
— Казано ли бе нещо друго?
— Да, беше. Тя попита дали той не е в грешка. Той й отговори, че не е и й показа списъка с имената на пътниците. След това тя, изглежда, му повярва.
— Това е изключително полезна информация — каза Поаро, — и ми дава идея. Трябва да се надяваме и да се молим… Мосю Биксби!
— Да, мосю Поаро? — Домакинът ни забърза към нас по пътеката. — С какво мога да ви помогна? Потегляме след секунда!
— У вас ли е списъкът с пътниците? — попита го Поаро.
— Но, да, естествено.
— Може ли да го видя?
— Странно, мосю Поаро, вие сте вторият човек, който пита за него. Една млада дама…
— Да, да. Моля ви, дайте ми го незабавно.
— Разбира се, разбира се — Биксби бръкна в джоба си, премигна, после се намръщи. — Изглежда… Ама как, не е тук, не разбирам. Със сигурност беше в мен, когато спряхме.
— Може ли да е някъде другаде из вещите ви? — попита го Поаро. — Ще ви бъда изключително признателен, ако направите по-обстойно претърсване.
— Точно това ще направя — отвърна Биксби, изпънал рамене и напълно сериозен, все едно дава обет, който го обвързва за дълги години напред.
Двамата с Поаро го наблюдавахме, докато той огледа от горе до долу целия автобус, прерови всичките си джобове и надникна под всяка седалка. Накрая не му остана друго, освен да признае поражението си.
— Не мога да разбера — каза той, — изглежда, пътническият списък наистина липсва.
Вместо да го обезсърчи, тази новина сякаш изпълни Поаро с енергия.
— Мосю Биксби, възможно ли е младата дама, пожелала да види списъка, когато спряхме в Кобъм, така и да не ви го е върнала!
— Ами, аз… не виждам защо би искала да го задържи. — Биксби се огледа наляво, надясно, после огледа пода.
След това се завъртя около себе си, като че ли би могъл да намери списъка някъде в краката си.
— Спестете си безплодните усилия — посъветва го Поаро, — няма да го намерите. Младата дама, която го е взела от вас, е изчезнала, отнасяйки го със себе си. Предполагам, не знаете името й?
— Боя се, че не го знам — въздъхна Биксби. — Трябва да е в списъка.
— Да, и точно това е причината, вече да го нямаме. Имате ли друго копие? В офиса ви в Лондон, евентуално?
— Не, нямам, всеки беше платил пълната сума, затова списъкът ми трябваше единствено за да проверя пътниците, и да го дам на портиера на входа, когато пристигнем в имението „Кингфишър Хил“.
— Предполагам, че в такъв случай не знаете и дали жената, която изчезна със списъка, поначало е планирала да слезе в Кобъм?
Алфред Биксби поклати глава, изглеждаше потресен.
— Иска ми се да можех да съм ви по-полезен, мосю Поаро — после лицето му светна и той каза: — Сега, като се замислих, бих гарантирал, че първоначалният й план беше да продължи пътуването си и след Кобъм. Да, сигурен съм! Когато спряхме там, тя остана на мястото си. Аз стоях отпред, затова забелязах кой остава на мястото си, а тя не помръдна дори. И нямам нищо против да ви кажа, мосю Поаро, че й обърнах специално внимание — Биксби примижа и кимна многозначително. — Кой мъж с гореща кръв не би я забелязал, ако разбирате накъде бия? Така де!
— Разбира се — отвърна Поаро.
— Нямаше планове да ходи където и да е, но трябва да е видяла нещо. Гледаше през прозореца и трябва да е видяла, че… ами, каквото и да е било, то промени изцяло поведението й. Да, кълна се в това. От напълно апатична, както предполагам вие бихте казали, тя изведнъж се разбърза и започна да нервничи — попита за вашето пътуване, поиска да види пътническия списък, защото не повярва на това, което й казах, а именно, че вие с инспектор Кечпул ще пътувате до „Кингфишър Хил“. Затова й показах списъка като доказателство черно на бяло и отговорът й ми се стори напълно безсмислен. Каза — „О, значи няма да бъдат посрещнати пред автобуса от скъпия си стар приятел“.