— Благодаря ви, мосю Биксби — каза Поаро, — всичко е както предположих. Решила е да слезе в Кобъм чак след като е разговаряла с вас. Дотогава планът й е бил да пътува до края.
След като двамата с Поаро заехме първоначалните си места и автобусът потегли за втората част от пътуването, аз го засипах с въпроси. Не ми беше ясно дали нашите три загадки все още са на дневен ред и нерешени по негово мнение, или вече беше стигнал до някакви заключения. Също така исках да знам какво смята за белия плат с петната кръв по него.
— Платът е без значение — отговори ми той. — Беше примамка за отвличане на вниманието, това е всичко.
— Значи си решил една от загадките?
— Кечпул, размърдай сивите клетки! Как бих могъл да напредна по въпроса с убийството на брата на Ричард Девънпорт, когато съм затворен в леден char-a-banc без достъп до необходимата ми информация?
— Добре де, не настръхвай веднага. Говореше, все едно знаеш нещо.
— И Джоан Блайт, която толкова се страхува от кой знае какво — как бих могъл да реша този проблем, когато тя ми каза толкова малко от истината?
— Съгласен съм. Нямах намерение да…
Поаро продължи да говори, без да ме слуша.
— Що се отнася до другата жена, онази, която толкова живо се е заинтересувала от маршрута ни: не знам кого е убила и защо избра да разкаже за това на Поаро, но знам защо е извадила игла за шапка или друг подобен остър предмет от своята дамска чантичка и го е забила в палеца си. Забеляза, надявам се, че отстрани на ръката й имаше кръв, когато тя влезе да ни потърси в кръчмата? И начинът, по който изрече „Бързо, елате веднага!“ — за да ни накара да повярваме, че кръвта е на някой друг, някой, който спешно се нуждае от помощ и едва ли не вече е късно. Mais non, не беше кръвта на жертва, която чака ранена или умираща в това превозно средство, както тя ни подведе да мислим. Беше нейната собствена кръв от рана, която си е нанесла сама.
— Но защо ще го прави? — възкликнах.
— Ще разбереш защо, след като ти разкажа обезпокоителната история, която тя ми поднесе. Сега обаче се опитвам да ти кажа малкото, което знам, и как съм стигнал до него.
Той направи пауза, после продължи разказа си.
— Казах й, че пътувам само до Кобъм. Беше същата невярна информация, която дадох и на мадмоазел Джоан, инстинктът ме предупреди, че ще е неразумно да споделям прекалено много от истината със Статуята.
— Статуята?
— Да, така мисля за нея, тъй като не знам името й.
— Аз я наричам Диамантения глас — казах аз.
— Je comprends — отвърна той. — Не ти ли направи впечатление, че има структура, която би могла да е работа на майстор в скулптурата? Скулите и брадичката, челото, всичко изглеждаше като изваяно с най-голямо умение и деликатност от най-редките и прекрасни материали? Красотата й е завладяваща. Не забеляза ли, Кечпул?
— Вероятно бих, ако поведението й не беше толкова плашещо.
— Но от какъв материал е издялан характерът й, предпочитам да не разсъждавам. Това е другата причина, поради която инстинктът ми ме предупреди да не й разкрия истинската ни дестинация. Тя ми каза, че пътува до Мартирс Грийн.
— Тогава тя ни е видяла да се качваме отново на автобуса и е разбрала, че си я излъгал.
— Вярно е. Когато й казах, че възнамерявам да сляза в Кобъм, целта ми не беше да я въведа в заблуждение. Както казах, това не би било успешно. Не, аз просто исках да видя как ще реагира тя.
Смръщих чело озадачен. Защо би реагирала различно, ако чуе, че отиваме в Кобъм, а не в „Кингфишър Хил“?
На лицето на Поаро се появи лека усмивка.
— С положителност знаеш, Кечпул, отговорът едва ли би могъл да е по-очевиден.
— Не и за мен, боя се. А ти явно не желаеш да ми го кажеш. И така. Как реагира тя на лъжата ти за Кобъм?
— Не и по начина, по който очаквах. А след това дойде нещо още по-неочаквано: историята й за убийство, което е извършила. Не смятам, че предварително беше решила да признае, но искаше да ме предизвика. Да ми покаже превъзходството си. Не можеше да устои на желанието си да се похвали с… постижението си.