Поаро рядко даваше своевременно отговори на моите така неотложни въпроси и бях изумен, когато той каза:
— Разбира се, приятелю, ще ти разкажа без никакво забавяне всичко, което ми е известно за онова, което нарекохме мистерия Номер три.
И премина към историята.
Това, което следва по-долу, е моят преразказ на разговора, протекъл между Еркюл Поаро и жената, на която бяхме дали толкова много имена: жената с книгата, Диамантения глас, Статуята и — това, което намирах за най-смразяващото — la bele ingénieuse, изобретателното чудовище.
Глава 5
Една доста мъглява изповед
— Не мислите ли, че е актриса?
Разговорът на Поаро със Статуята започнал с този директен въпрос и веднага разбрал, че тя има предвид Джоан Блайт, после продължила:
— Възможно ли е някой да е толкова тъп, колкото изглеждаше тя? Смятам, че от началото до края си беше представление.
— Не вярвате, че страхът и тревогата й бяха действителни?
— Не, тя просто играеше роля, а що се отнася до това защо точно тази роля… това е наистина озадачаващо. Не мога да повярвам, че той би я помолил за подобно нещо, но като нищо може и да го е направил.
— Той? — запитал озадачено Поаро.
— Мистър Биксби. Мисля, че няколко човека в автобуса са актьори, а не истински клиенти на компанията му.
— Може ли да ви попитам защо го казвате, мадмоазел?
— Колко пъти досега привлече вниманието ви към факта, че всяко място е заето, че човек не може да разчита само на късмета си в последния момент, ако иска да пътува с автобусната компания „Кингфишър“? Че човек предварително трябва да резервира място за желаната дата на пътуването си! Е?
— Много пъти — съгласил се Поаро.
— Това е всичко, което слушаме от него откак пристигнахме на сборното място в Лондон, и имам чувството, че рецитира добре заучени реплики. Помислете за това, мосю Поаро. Защо ще си прави труда да ни го повтаря, ако беше истина? Щяхме и със собствените си очи да видим, че автобусът е пълен, но въпреки това той продължава да повтаря отново и отново. Когато един факт е едновременно очевиден и верен — и когато никой не се опитва да отрече достоверността му — човек не изпитва необходимост да го подчертава толкова настоятелно. Помислете само колко отвратителен спътник е, как се натрапва на клиентите си, които едва ли биха искали да слушат безкрайните му отегчителни речи. Прави ли ви впечатление на човек, който се справя добре с бизнеса си? Разбира се, че не. Което означава, че трябва да е платил поне на половината от пътниците тук да се преструват, че са си купили билет, с цел да представи фирмата си като много по-печеливша, отколкото е всъщност.
— Не виждам никакви доказателства за това — казал й Поаро, — макар да е интересна възможност.
— Като казвам „актьори“, нямам предвид, че играят „Крал Лир“ в театър „Фортуна“ или нещо подобно — нетърпеливо продължила Статуята. — Говоря за няколко шилинга, пъхнати в джобовете на познати на мистър Биксби. Ролята не е от най-трудните, нали? Сядаш в автобус и оставяш хората около теб да си мислят, че си платил билета си, както те са платили своя.
— Ако сте права, мадмоазел, защо досега не сме чули никой от спътниците ни словоохотливо да превъзнася чудесата на автобусите на „Кингфишър“ и да обявява намерението си никога да не пътува с друга компания?
— Трудно е да чуете каквото и да е заради шума на онзи клет двигател — казала Статуята. — Напълно възможно е мистър Биксби да не се е сетил да отправи това допълнително искане към тях, приписвате му прекалено голямо въображение.
— Бих могъл да кажа същото за вас, мадмоазел. Историята за пътниците, които не са истински пътници, това е схема, която изисква доста по-голяма фантазия, отколкото нашият мосю Биксби притежава.
— И отново не сме съгласни — отвърнала тя хладнокръвно. — Отчаянието подхранва въображението дори в главите на тъпаците.
— Може ли да ви задам един въпрос, мадмоазел? Направил ли съм нещо, с което да ви обидя?
Тя се засмяла.
— Аз съм тази, която ви обижда, мосю Поаро, независимо дали го осъзнавате, или не. Разглеждате под лупа всяка моя забележка в търсене на нямото обожание, което сте навикнал да очаквате, но не го намирате при мен. Това ви озадачава. Толкова сте свикнал да чувате раболепни похвали, че всеки, който ви говори като ваш равен, ви се струва изпълнен с враждебност.