Бях в компанията на човека не повече от три минути, но осъзнах, че ще ми е трудно да гледам по-дълго това фосилизирано лице.
— Добре дошли, добре дошли! — каза Сидни, сега бъхтеше гърба на Поаро по същия начин, който току-що аз бях изтърпял.
— Толкова любезно от ваша страна е да ни поканите като ваши гости в „Кингфишър Хил“… и в „Малкото ключе“-отвърна Поаро, посочвайки каменната плоча.
Погледнах към Годфри Лавиолет, който пристъпи неловко от крак на крак. Сидни Девънпорт не показа признаци на безпокойство, докато ни въвеждаше в къщата си и обясняваше как трябва да се подготвим за питие, а също и за топла вечеря. Когато го последвахме вътре, редът на приоритетите му се промени и разговорът се насочи към „Пийпърс“.
Всъщност това, което последва, ме изуми, макар да смятам, че Поаро го е разбрал по-бързо от мен, тъй като самият той е личност с доста мании.
Докато стояхме в пищния кръгъл входен вестибюл — с надвиснала отгоре площадка, която започваше от върха на витото стълбище и описваше почти пълен кръг около помещението — нещо като балкон, а прекалено дългият полилей напомняше на лавина от кристални кинжали, спускащи се отвисоко, — Сидни Девънпорт и Годфри Лавиолет започнаха да говорят бързо и почти едновременно (така че на моменти беше невъзможно да чуеш какво казват) за „Пийпърс“ и играта, която смятаха за единствен неин съперник — „Монополи“. Девънпорт твърдеше, че „Пийпърс“ я превъзхожда във всяко едно отношение и ще победи, докато Лавиолет се страхуваше, че перспективите на играта им може да бъдат съсипани от бързо нарастващата популярност на другата игра.
Обсъждаха толкова разгорещено темата, сякаш никога няма да спрат, и оставиха у мен ясното усещане, че това е спор, който редовно водят. От време на време някой от двамата поглеждаше към Поаро или към мен с очакване, все едно се надява да вземем неговата страна, в други моменти се държаха така, като че ли са забравили за присъствието ни. Поаро издаде няколко подходящи, макар и напълно неангажиращи възклицания, а аз се постарах да създам впечатлението, че съм съгласен с този, който последен е отправил някаква реплика към мен. И сякаш това щеше да продължи до безкрай. Девънпорт обяви, че хората, които избират „Монополи“, трябва да помислят за промени, преди да е станало прекалено късно, защото в противен случай как биха могли играчите да знаят дали играта не прокламира неограничено натрупване на собственост като достоен стремеж, или пък заема критична позиция към този тип монополизъм? Лавиолет възрази, че вече има много инвеститори и реинвеститори в различните версии на „Монополи“, или „Играта на собственици“, както някои я наричат, и всеки си мислел, че моралното послание на играта е това, което на него му се иска да е. Това усложнение, твърдеше Лавиолет, изобщо не е повлияло на популярността й. Да, отвърна му Девънпорт, но това не означава, че „Пийпърс“ има нужда от допълнителни усложнения с надеждата да привлече благоразположение, особено когато несъмнената привлекателност на „Монополи“ идва въпреки неясното й морално послание, а не поради него…
Преди да срещна тези двама мъже, никога нямаше да ми хрумне, че за една настолна игра може да се говори толкова много. На няколко пъти се зачудих дали тази сценка не е някакъв вид ритуал или шега, но продължи прекалено дълго и всеки проблем се обсъждаше с такава жар, та реших, че греша.
Едва не закрещях от благодарност, когато прегърбена, кокалеста жена прекъсна с появата си разговора. Бледата кожа на лицето и ръцете й изглеждаше като пергамент и беше покрита с толкова бръчки и гънки, сякаш всеки инч от нея е сгъван и разгъван стотици пъти. Очите й бяха големи и сиви, а косата по-тъмносива — с цвета на метални стружки, подредена в артистична купчина. Влезе, хванала под ръка млад мъж, приблизително на трийсет години. Облягаше се тежко на него, докато бавно приближаваха към нас.
Сидни Девънпорт се спусна към нея и я подкрепи от другата страна.
— Поаро, Кечпул, мога ли да ви представя съпругата ми Лилиан и синът ми Ричард?
Да чуя, че това е жена му, беше абсолютна изненада. Съдейки по външния й вид, би могла да му е баба. Тя ни погледна с помътнели очи и безизразно лице, всъщност почти не ни обърна внимание.
Що се отнася до младия мъж… значи това е Ричард Девънпорт! Нисък и набит, със светла коса и широко лице, върху което дребните му и незабележителни черти почти се губеха. Когато си стиснахме ръцете, той ми хвърли остър поглед, в който сякаш се криеха и страх, и заплаха. Ако можех да го направя, без да издам уговорката, щях да го отърва от притесненията му, като му обещая, че няма да изрека и думичка за писмото, което е изпратил на Поаро.