— О, тук ли са вече? — разнесе се над главите ни студен и доста надменен глас с американски акцент.
Погледнахме към стълбището балкон, където бе застанала стройна жена с кестенява коса, на около шейсет години. Яркочервеното й червило, златистите обувки на висок ток зелената копринена рокля и перлените нанизи я правеха най-блестящия човек сред нас, а позата й изглеждаше отработена — все едно е репетирала с часове прел огледалото как да изглежда съвършено елегантна.
— Върна! — възкликна Годфри Лавиолет, разтваряйки ръце сякаш я кани да скочи в тях. — Да, тук са — мосю Поуроу, мистър Кечпул.
За малко да го поправя, че съм инспектор, после си спомних, че трябва да съм в ролята на бизнесмен, а не полицай.
— Господа, поздравете Върна, любовта на моя живот! Скъпата ми любима, моята съпруга!
Годфри Лавиолет в подножието на стълбището направи сложен и несъмнено величаещ жест с дясната ръка, сякаш Върна, която слиза по стълбището, е специално и удивително събитие.
— Годфри, не притеснявай горките хора — театрално отвърна тя, докато слизаше към нас, а дългата й рокля шумолеше като вълни от зелено море. — Значи всички сме тук? Аз ли съм последната?
— Не съвсем — отвърна съпругът й, — Оливър отиде с колата, за да докара Дейзи, която телефонира за някакъв спешен случай. Изглежда, е изпаднала в беда. Той предупреди, че вероятно ще закъснеят малко.
— О, едва ли прекалено много, не мисля — обади се и Сидни. — Ще пристигнат съвсем навреме за вечерята, която и без това ще закъснее, защото… — Замълча, хвърли кос поглед към жена си и очевидно реши да не продължава.
— Защото какво? — Върна Лавиолет явно беше готова да се вбеси, независимо какъв ще бъде отговорът.
Сидни Девънпорт не даде вид, че е забелязал грубостта й. Със застиналата си маска-усмивка той гледаше сина си Ричард, който кимна леко. Очевидно между двамата протече някакво важно общуване, защото Ричард незабавно застана пред Лилиан, така че тя не виждаше съпруга си.
— Как се чувстваш, майко? — попита той. — Да ти донеса ли стол?
Безизразните й очи се оживиха в отговор, все едно внезапно се е събудила във вертикално положение след дълъг сън.
— Не ме провокирай, Ричард, защо ще искам стол тук, когато мога да седна във всекидневната? Чувствам се съвсем добре, благодаря ти.
Гласът й беше изненадващо силен и по-плътен, отколкото е обичайно за жена.
Докато вниманието на Лилиан беше съсредоточено върху Ричард. Сидни се обърна към Върна Лавиолет и й каза нещо тихо, което прозвуча като „Заради Уини е“. Може и да не съм чул правилно, но със сигурност чух какво й каза след това:
— Тя постоянно ни създаваше проблеми и за връщането й сега и дума не може да става. Тя е много разстроена.
От движението на главата му заключих, че второто „тя“ се отнася за съпругата му. Лилиан беше разстроена заради жена на име Уини.
Защо Сидни даде на Ричард знак да отвлече вниманието й, за да може да обясни това на Върна? Лилиан сигурно е наясно със собствената си мъка. Защо темата да не може да се спомене открито пред нея? Този въпрос бе алогичен толкова, колкото един друг, който си задавах в последните минути: защо името „Малкото ключе“ не трябва да бъде споменавано пред Сидни и Лилиан Девънпорт, когато с ясно изписано върху плоча до входната им врата?
Върна явно беше във възторг да чуе за проблема, очите и искряха радостно, когато отвърна:
— Виж ти, виж ти, значи повече никаква Уини! Как ще се справяте без нея? Колко жалко — добави тя с тон, който би подхождал повече за „Колко чудесно!“.
Зачудих се дали Уини не е готвачката, защото отсъствието и очевидно се свързваше със забавянето на вечерята.
Сидни Девънпорт отклони с неопределен жест злорадия въпрос на Върна, после високо обяви, че е „повече от готов за едно питие“. Забелязах, че това беше неговият начин да покаже на Ричард, че ролята му на прикритие приключи и той на мига загуби интерес към разговора с майка си.
Това ми се видя много странно. Обаче най-озадачаващото бе, и аз трябваше да продължа да си го напомням, защото нямаше никакви външни признаци, които да го подсказват, че жена на име Хелън Актън, годеница на Ричард Девънпорт, скоро трябваше да бъде обесена за убийството на Франк, негов брат и син на Сидни и Лилиан, а всички се държаха така, все едно трагичното обстоятелство не съществува. Не долових тъга или загриженост, нито предпазливи намеци, че семейство Девънпорт преживява ужасно изпитание. Вярно, не можех да знам дали Лилиан Девънпорт е в най-добрата си форма, нито дали е била в състояние да върви без чужда помощ преди смъртта на Франк, но във всяко друго отношение това тук изглеждаше и създаваше усещане за съвсем обичайно светско събитие.