Как Сидни Девънпорт бе намерил ентусиазъм да посрещне двама непознати в дома си и да говори надълго и нашироко с тях за настолна игра, докато годеницата на единия от синовете му скоро щеше да увисне на бесилката заради убийството на другия?
Започна спор къде следва да изпием напитките си. Ричард Девънпорт и Върна Лавиолет предпочитаха гостната, но Годфри и Сидни настояваха да се съберем в стая, която и двамата наричаха „Главен щаб на Пийпърс“.
— А, oui — каза Поаро. — Главният щаб на операция „Пийпърс“ е нещо, което копнея да видя от много… от много отдавна!
Усмихнах се вътрешно, подозирайки, че се готвеше да каже от „много години“, но после се е усетил, че не знае откога съществува играта.
Ричард получи нареждане от баща си да ни заведе в нашите стаи, да ни помогне да се настаним и после да ни придружи отново до долу. Той изпълни заръката старателно и покорно, като избягваше да ни гледа в очите и изричаше минимален брой думи по един лаконичен и бих казал рязък начин.
Поаро не изглеждаше обезпокоен от тази сдържаност от страна на човека, който ни е поканил тук. Беше зает да си тананика весела мелодийка и да оформя блестящите си черни мустаци. Вероятно мислеше, че ще има предостатъчно време да разпита Ричард Девънпорт по-късно. Надявах се да съм прекален песимист в страховете си, че Девънпорт може би никога няма да пожелае да отговаря на въпросите ни. Вече бе уточнил, че очаква Поаро да реши загадката с убийството на брат му и да спаси годеницата му от бесилката, без да каже и дума пред някого. Това, само по себе си, бе достатъчно странно, а житейският опит ме е научил, че там, където има странни неща, човек най-често открива и други, още по-странни, ако е достатъчно внимателен. Стори ми се напълно възможно Ричард Девънпорт да смята, че е включен в категорията хора, които Поаро няма позволение да разпитва открито по повод смъртта на Франк. А как бихме могли да стигнем до дъното на загадките, ако единствената ни възможност е да пием коктейли, докато обсъждаме настолна игра?
След като се отървахме от палтата и шаловете и си наплискахме лицата, последвахме Ричард надолу по стълбището.
— А сега да влезем в главния щаб на най-великата игра на света! — говореше Поаро, подтичвайки пред мен. — О, това е истинско сбъдване на най-голямата ми мечта!
Помислих си, че малко преиграва, защото в този момент няма кой друг да го чуе, освен ние двамата с Ричард Девънпорт.
Когато се спуснахме по стълбището долу, откъм входната врата ни лъхна студен вятър, и Ричард спря.
— Това трябва да са Оливър и Дейзи — изрече той без особен ентусиазъм.
Мъжът, който влезе, вкарвайки със себе си и порив на студения вятър, свали шапката си. Беше висок и блед като призрак, с пригладена къса черна коса, която имаше ярко изразен блясък. Облеклото му бе елегантно и традиционно, но се долавяше някакво излъчване на мошеник. Натрапчиво ме завладя мисълта, че виждам измамник с аристократично потекло. Ричард Девънпорт ни го представи — Оливър Прауд, добър приятел на семейството и годеник на Дейзи Девънпорт, която била…
В онзи момент не схванах коя е Дейзи, макар да съм сигурен, че Ричард ни каза, че е сестра му. Вниманието ми беше заковано от появата на самата Дейзи, която влезе в къщата няколко секунди след Оливър.
Бях я срещал и преди. Поаро също.
И двамата зяпнахме с отворена уста и еднакво изражение на стъписване.
Дейзи беше Статуята. Жената с книгата от автобуса, онази, която си призна за извършването на убийство, преди да ни изпързаля и да изчезне в Кобъм.
Как би могла сега да е тук, в „Малкото ключе“? И все пак, несъмнено беше именно тук. La bête ingénieuse, втренчила поглед в нас, сякаш е скочила в капан, от който отчаяно иска да избяга.
Глава 7
Изповеди за вечеря
— Какво има, скъпа! — приближи се Оливър Прауд до своята годеница и я прегърна покровителствено през рамото.
Пази своето съкровище, помислих си, без да мога да залича в ума си асоциацията с мошеник.
— Дейзи, струваш ми се уплашена — потвърди брат й Ричард. — Какво е станало?