Ако теорията ми е правилна, това означава също, че Лилиан Девънпорт умира от изтощителна болест. Това би обяснило видимата й слабост.
Направо не можех да повярвам, че сме такива късметлии, благодарение на простото съвпадение да пътуваме в един и същ автобус с Дейзи Девънпорт… но, разбира се, това изобщо не е съвпадение. Пристигнахме в „Кингфишър Хил“ по молба на брат й, а тя отиваше там, защото това е мястото, където живее. Съвпадението беше в нещо друго — Дейзи пътуваше именно днес, в същия момент, когато и ние двамата пътувахме за „Кингфишър“.
Друго щастливо обстоятелство за нас, замислих се аз, когато завихме, и продължихме по друг, по-широк коридор с огледала, картини и гоблени, висящи по стените, беше характерът на Дейзи. Повечето хора, когато открият, че седят до Еркюл Поаро, няма да се възползват от възможността да си признаят за убийство и да решат, че ще им се размине.
Реших, че Дейзи трябва да е необичайно дръзка и уверена млада жена. Сегашното й емоционално състояние, както изглежда, потвърждаваше преценката ми — тя изпитваше гняв вместо окаян ужас. Студеното й, красиво лице излъчваше упоритост. Четеше се и негодувание, но също и голяма решителност. Почти сигурно е, че тя си мисли: „След като се озовах в тази ситуация, така да бъде“. Раздразнението й от Оливър Прауд също привлече вниманието ми. Според мен тя не желаеше да тъне в самосъжаление и да бъде утешавана, искаше да я оставят на мира, за да може да обмисли стратегически план, който да е в нейна изгода.
Вероятно, подобно на мен, и тя се чудеше колко ще изчака Поаро, преди да съобщи на семейството за нейната изповед и да потвърди невинността на Хелън Актън. Той можеше да направи разкритието във всеки един момент — дори веднага щом стигнем в стаята, известна като „Щаб на Пийпърс“.
Но, разбира се! Сетих се, че Дейзи май беше споменала за глупавия прякор в разговора с Поаро в автобуса. Не беше ли казала, че баща й я повикал в стая, която „вбесяващо“ наричал… нещо си? И после бързо променила намерението си, за да се предпази, а стаята в разказа й се превърна в „неговия кабинет“. Разбира се, ако беше изрекла името „Пийпърс“, Поаро би могъл да разбере веднага коя е.
Ако бях на мястото на Дейзи Девънпорт, щях да съм ядосан най-вече на себе си. Толкова лесно беше просто да не си отваря излишно устата. Вместо това, благодарение на собствената й неразумна бъбривост, ние узнахме почти всичко. Може да не е разкрила мотива за убийството и изобщо не можех да си представя защо нещастната Хелън Актън би пожелала да признае престъпление, което не е извършила, но начинът, по който се подреждаха нещата — и като се вземе предвид прекрасното настроение на Поаро (сега той едва ли не подскачаше радостно по коридора пред мен редом с Оливър Прауд) — ми даваше увереност, че всички оставащи въпроси скоро ще бъдат разрешени и до края на вечерта случаят със загадката с убийството на Франк Девънпорт благополучно ще е приключен.
Божичко, наистина бяхме късметлии! Ако Поаро не беше излъгал Дейзи, че пътуваме до Кобъм, тя никога не би изпуснала и дума за убийството. Ако й беше казал, че пътуваме за „Кингфишър Хил“, тя почти сигурно щеше да си мълчи, дори и да не се е досетила, че крайната цел на Поаро не е просто имението, а къщата „Малкото ключе“.
Най-сетне се озовахме в „Щаба на Пийпърс“, където заварихме другите с чаши в ръцете. Това бе странна малка сцена. Годфри и Върна Лавиолет стояха със Сидни Девънпорт близо до голям прозорец в далечния край на стаята, говореха и се смееха, Лилиан Девънпорт бе на няколко крачки от тях, седнала с лице към вратата. Беше се свлякла в креслото си, сякаш е заспала. Когато влязохме, тя се поизправи и погледът й се проясни. Погледна към нас, или поне така ми се стори. После разбрах, че по-точно би било да кажа, че погледна през нас, все едно сме прозрачни. Не даде знак, че ни е видяла с усмивка или дума, не поздрави дъщеря си, нито Оливър Прауд. Болестта й вероятно бе твърде напреднала и не позволяваше размяна на такива любезности.
Стаята, в която се намираме, не беше толкова щабквартира на „Пийпърс“, а по-скоро неин храм. Поставени в рамка, на стените висяха три различни проекта на дъската, а един прекомерно голям четвърти макет лежеше върху маса в центъра на помещението, заобиколен от неравни купчинки пулове с очи върху тях. Ефектът беше, че човек се усеща следен отвсякъде. В шкаф със стъклени врати бяха изложени правилата на играта, изписани в синьо върху няколко твърди картона, с калиграфски почерк.