— Чух нещо онзи ден, Сидни, което мисля, че ще те заинтересува много. И теб, Годфри. В Лондон се говори, че „Играта на собственици“ е открадната.
— Открадната? — възкликнаха едновременно двамата изобретатели на „Пийпърс“.
Прауд кимна.
Подробностите са неясни и объркани, а и аз бързах, така че не чух цялата история, но изглежда онези, които твърдят, че са измислили „Играта на собственици“ всъщност са откраднали чужда работа — на оригиналния изобретател, който и да е той. „Неизбежен скандал“, така ми беше описана ситуацията.
— Тогава успехът на „Пийпърс“ е повече от гарантиран! — сякаш изграчи Сидни Девънпорт.
Наблюдавах го внимателно, за да видя дали усмивката му няма да стане по-голяма в отговор на такава добра новина, но тя нито се уголеми, нито се смали. Лицето му сякаш наистина не можеше да се движи. Разбира се, вероятно има и някакво медицинско обяснение — инсулт или инфаркт, кой знае?
— Не можем да разчитаме на нещастието на съперниците, за да… — тъкмо започна да казва Годфри Лавиолет, когато жена му го прекъсна.
— Тази супа е студена като гроб — възкликна Върна, оглеждайки се, за да е сигурна, че всички са я чули. — Не знам какво Уини… — тя спря, притисна устни с ръка и каза през пръстите си: — О, толкова съжалявам, че споменах Уини. Тя не е тук, нали? Супата не е нейно дело! И къде ми е умът. Не биваше да споменавам гробове! Оливър… Лилиан… Моля ви, простете ми болезнената метафора.
Никой не проговори в течение на няколко секунди. Атмосферата в стаята стана тежка и внезапно ме обзе усещането, че сме много по-близо един до друг, отколкото преди. Не повярвах и за миг, че Върна съжалява за споменаването на Уини или на гробовете. Независимо че не я познавам, бих заложил дебела пачка на това, че е жена, която умишлено прави нетактични и разстройващи забележки именно за да притеснява хората, а после лее извинения, предназначени да я освободят от отговорността за болката, която е нанесла. Майка ми беше от този вид хора, така че лесно разпознах типа.
Тишината беше нарушена от Поаро, той се поизкашля и каза:
— Съгласен съм с вас, мосю Лавиолет. Да се разчита на провал на съперника, не е най-бързият път към успеха за „Пийпърс“. Категорично не! Само чрез нашите собствени усилия…
— Вие сте мошеник, мосю Поаро! — кресна Дейзи Девънпорт, надигайки се от мястото си.
Брат й Ричард ахна, после се сви, а Върна Лавиолет опита, но не успя да прикрие усмивката си.
— Дейзи, скъпа, какво, да му се не види, имаш предвид? — възкликна Оливър Прауд.
Дейзи насочи отговора си към Лилиан Девънпорт.
— Майко, мосю Поаро излъга теб и татко. Той е тук под фалшив предлог. Приятелят му не е мистър Кечпул, а инспектор Едуард Кечпул от лондонската полиция. Двамата изобщо не се интересуват от „Пийпърс“. Наистина ли вярвате, че знаменит детектив, който постоянно е търсен, ще си губи времето да говори с абсолютно непознати за настолна игра!
От устата на Сидни Девънпорт излезе странен звук.
— Вярно е, татко — продължи Дейзи. — Мосю Поаро не е тук, защото се възхищава на скъпоценното ви творение с Годфри. Тук е във връзка с неразрешено убийство — убийството на твоя син и мой брат Франк. — Тя се обърна към Поаро и добави бавно и спокойно: — Макар че то, разбира се, вече е разрешено, нали, мосю Поаро? Както ви казах, когато се срещнахме в автобуса по-рано днес: „Аз убих Франк“. Аз съм единствената виновна за убийството му.
Глъчката, която последва, беше невероятна. Сидни Девънпорт се изправи със залитане на крака, като блъсна стола си на земята. Издаде поредица от звуци — като див звяр, който ръмжи и вие, докато го разкъсват с нокти на кървави парчета, и тези звуци ме накараха да пожелая буквално да избягам от стаята. Лилиан най-сетне се съживи и заплака високо, захлупила лице в ръцете си, а Ричард Девънпорт се обърна към мен и каза:
— Значи Хелън е невинна. Знаех си, че не може да е убила Франк.
— Като същевременно смяташ, че аз бих могла — и съм го направила? — Дейзи му се усмихна. Гневът й сякаш се беше изпарил. Тя беше спокойна и напълно се владееше. — Защо бих направила нещо такова, Ричард? Знаеш колко обичах Франк.
Ричард я погледна.
— Ти каза, че си го убила. Не го ли каза току-що?
— Да, убих го… но защо? — Гласът й звучеше провокативно, подходящ повече за светски игрички. — А ти, татко, защо мислиш, че съм го убила?