Лицето на Сидни представляваше чудовищна комбинация от мораво червени и бели петна. Имаше вид, че се дави с нещо и се бори да си поеме дъх. Годфри Лавиолет го доведе обратно до масата, вдигна и оправи стола му и го настани на него.
— Нека ти налея малко вода, Сидни — предложи той.
Забелязах, че Върна сви устни и поклати глава, явно не одобряваше загрижеността на съпруга си.
Оливър застана до Дейзи, стисна ръката й и каза:
— За какво говориш, скъпа? Разбира се, че не си убила Франк! Всички знаем кой го направи. Да не споменаваме името й.
— Всички си мислят, че знаят — весело отвърна Дейзи. — Но всички грешат… Както често се случва.
Оливър я пусна, лицето му пребледня и горната му устна потрепери.
— Дейзи, какъв е този фарс? Защо казваш това? Знаеш, че не е вярно.
— Бедничкият Оливър — каза тя. — Ще се разплачеш ли? Боиш се, че ще обесят мен?
— Защо, скъпа? — прошепна той. — Защо сега, тази вечер?
Върна се разсмя.
— Значи е вярно? И ти си знаел, Оливър?
— Моля? Не! — Прауд залитна назад. — Това не е вярно. Не може да е… Аз… аз видях Хелън да бута Франк!
Ричард Девънпорт повиши глас.
— Трябва да се обадим веднага в полицията. Трябва да им се каже, че Хелън е невинна. Ще бъде непростимо да позволим процедурата по екзекуцията на невинна жена да продължи сега, когато знаем истината. Инспектор Кечпул, бихте ли телефонирали незабавно в Лондон и…
— Истината? — прекъсна го Дейзи. — Ти с радост ще приемеш моята история за вярна, значи, въпреки че не можеш да се сетиш и за една причина, поради която бих пожелала да убия Франк.
— Аз… аз… — Ричард преглътна като риба на сухо.
Поаро не беше мръднал от стола си. Наблюдаваше и слушаше с огромно внимание.
— Почакайте за секунда — провикна се Върна Лавиолет към всички. — Хелън си призна. Защо ще го прави, ако не е убила Франк?
— Ти ли я убеди да излъже заради теб? — обърна се Ричард към Дейзи.
— Не, не съм.
— Сигурна ли си? Ти можеш да накараш всеки да направи каквото искаш.
Дейзи се завъртя към Сидни.
— Прав ли е, татко? Толкова убедителна ли съм, колкото Ричард си мисли? Майко? — тя отиде при Лилиан и сложи ръка на рамото й. — Мамо, ти знаеш ли защо убих Франк?
Тънка червена струйка потече от устата на Лилиан по брадичката й. В първия момент помислих, че е кръв, после се сетих, че е от доматената супа. В гърлото ми се надигна ужасна горчилка и трябваше да отместя поглед.
— Достатъчно! — гръмна гласът на Сидни Девънпорт.
Лицето му беше загубило моравите и белите си петна и сега беше равномерно оцветено в яркочервено. Независимо от гнева в гласа и очите му, неизменната му усмивка с полуотворени устни си беше на място, все едно собственото му лице си правеше с него грозна шега.
— Мосю Поаро, вярно ли е това, което Дейзи казва? Измамник ли сте, или лъжец? Мистър Кечпул — или инспектор Кечпул? — интересът ви към „Пийпърс“ ли е истинската причина за вашето посещение, или сте влезли в къщата ми с измама?
Прозвуча като някакъв друг човек, съвсем различен от сърдечния домакин, който ни приветства толкова топло в началото. Уплаших се, макар да нямаше признаци, че смята да прибегне към физическо насилие по отношение на мен, и се помолих Поаро да ни спаси някак, преди всички хрътки на ада да изскочат от Сидни Девънпорт и да ни унищожат. Изглеждаше ми съвсем реално…
За щастие, приятелят ми се притече на помощ.
— Мосю Девънпорт, трябва да ви поднеса извинението си. Да, мадмоазел Дейзи е права. Не бях напълно искрен в кореспонденцията си с вас. Вината е моя и единствено моя, моля ви, не приписвайте и частица от нея на инспектор Кечпул. Той не знаеше каква е целта на пътуването ни, когато днес следобед тръгнахме към „Кингфишър Хил“. Бях изключително потаен. Позволете ми също да кажа, че макар несъмнено да имаше известно лукавство от моя страна, все пак е вярно, че аз изпитвам голяма привързаност и възхищение към тази чудесна игра, която вие и мосю Лавиолет…
— Млъкнете! — изрева Сидни Девънпорт.
Всички се свихме. Последва гръмотевичен порой от въпроси, после заповяда на Поаро да обясни какво точно му е казала Дейзи в автобуса. Поаро се впусна в още повече „лукавство“, както самият той го нарече, и каза, че в автобуса Дейзи му е признала за убийството на „мъж, когото обичала“, но не е разкрила нищо повече от това. Забелязах с интерес, че Дейзи не поправи разказа на Поаро. На практика двамата — детективът и призналата си убийца — сякаш се бяха наговорили да измамят Сидни Девънпорт. Аз също бях съучастник в заговора им.