— Онзи джентълмен говореше с нея преди няколко секунди — възрастна дама махна почти обвинително с ръка към мен, после се обърна и ме изгледа. — Какво й казахте? Познавате ли я?
— Не — отвърнах, — просто забелязах, че не изглежда добре и я попитах дали има нужда от помощ. Отговори ми, че няма.
— И така, дами и господа — намеси се Алфред Биксби, нетърпелив да насочи вниманието обратно към обекта на своята гордост и радост, — време ли е да разкрием луксозния интериор на тази чисто нова красавица? Е, аз смятам, че е време!
Няколко души веднага се втурнаха, бързаха да се скрият от студа в автобуса, но аз останах встрани и видях как жената с безличното лице се отдръпна от отворените врати на автобуса, сякаш се страхува, че може да я погълнат… Чух гласа на Поаро до себе си.
— Да вървим, Кечпул, поех достатъчно от чистия ви английски въздух за един ден. А, ти наблюдаваш la pauvre mademoiselle6.
— Какво, по дяволите, й има, Поаро?
— Не знам, приятелю, вероятно умствените й способности са увредени.
— Не мисля — обърнах се към него, — когато я заговорих, ми се стори съвсем нормална и с ясен разсъдък.
— В такъв случай състоянието й трябва да се е влошило след това.
Отидох при нея още веднъж и казах:
— Ужасно съжалявам, че се натрапвам отново, но сигурна ли сте, че нямате нужда от помощ? Казвам се Едуард Кечпул, полицейски инспектор от Скотланд Ярд и…
— Не! — устата й се изкриви при изричането на думата, — не може да сте!… Невъзможно е!
Тя се отдръпна от мен, блъскайки се в жената с бебето, сякаш не виждаше нищо и никой, освен мен. Първия път, когато я заговорих, беше прекалено потънала в тревогите и страховете си, за да ме забележи, сега обаче съсредоточи вниманието си само върху мен, без да забелязва нищо от останалия свят.
— Кой сте вие? — настоя тя. — Кой сте в действителност?
Поаро бързо ми се притече на помощ.
— Мадмоазел, мога да ви уверя, че това е самата истина. Двамата с инспектор Кечпул пътуваме заедно, аз съм Еркюл Поаро.
Думите му предизвикаха видим ефект, а поведението й внезапно се промени. Огледа се наоколо и изглежда за първи път осъзна, че е привлякла любопитните погледи на мнозина пътници. Главата й клюмна и жената прошепна:
— Простете ми, инспекторе, разбира се, че сте този, който казахте, че сте, не знам какво ме прихвана.
— Какво става с вас? — попитах я вече съвсем директно, за трети път.
— Нищо, добре съм.
— Трудно ми е да го повярвам, госпожице.
— Ако имах нужда от помощ, щях да я поискам, инспекторе, сър. Моля ви, не се безпокойте за мен.
— Добре — отвърнах, но изобщо не бях удовлетворен от отговорите й. — Да се качваме ли? — посочих към автобуса и бях много любопитен да видя дали оттук нататък ще се държи разумно.
Въпреки досегашното й неуравновесено поведение, сега не показваше никакви признаци на нестабилност. Проблемът очевидно е бил емоционален.
— Аз… вие… — заекна тя.
— Да сядаме на нашите места, Кечпул — твърдо заяви Поаро. — Двамата с теб, приятелю. Тази млада дама иска да бъде оставена сама.
При тези думи по лицето на жената се изписа видимо облекчение и след като с Поаро вече явно се съюзиха срещу мен, наложи се да приема поражението. Когато се качихме в автобуса и оставихме куфарите си при останалите, тя се отдръпна. Вероятно името й не е в списъка с пътниците на Алфред Биксби и тя нямаше, и никога не е имала, намерение да пътува за „Кингфишър Хил“. Като се замисля, май не видях да носи куфар, нито пътна чанта, нито пък дамска. Може да се е мушнала между нас, за да се скрие от някого. Реших, че след като никога няма да узная истината, няма никакъв смисъл да продължавам с размишленията си.
Когато влязох в автобуса, видях, че има доста места. Но обяснението беше просто — много хора бяха слезли, изгарящи от желание да чуят как разпитвам жената със странното лице. Сега, когато разговорът вече приключи, всички си спомниха колко им е студено. Зад мен се струпа тълпа от нетърпеливи хора.
— Напред, ходом марш! — изкомандва някой тихо.
— Да, побързай, Кечпул — обади се и Поаро.
Последвах съвета му и продължих напред, но след секунда рязко спрях. С периферното си зрение мернах книга, оставена отворена на една от седалките в автобуса и с корицата нагоре. Ясно се виждаше заглавието. Възможно ли е…?
Разнесоха се недоволни възклицания, не на последно място и от страна на Поаро, докато направих крачка назад, принуждавайки хората зад мен да направят същото, защото исках да видя по-добре корицата. Сигурен съм, че бях видял нещо погрешно, заглавието на книгата беше „Среднощна сбирка“. Премигнах и отново погледнах. Да, категорично е „Среднощна сбирка“, и все пак не ме напускаше силното усещане, че видях две съвсем различни думи.