— Какво е намислил онзи младеж отпред? — чух глас с американски акцент да се провиква от задръстването, което предизвиках в прохода. — Сума народ чакаме тук!
— Alors, on y va7, Кечпул — подкани ме Поаро.
В същия момент една ръка се пресегна и грабна книгата от седалката. Бързината на действието прекъсна мисловния транс, в който бях изпаднал, и вдигнах глава. Беше онази груба жена с диамантения глас. Тя притисна романа към гърдите си и ми хвърли гневен поглед, сякаш дори само с това, че съм го погледнал, съм го измърсил необратимо.
— Съжалявам, нямах намерение… — промърморих нещо като извинение.
Тя ме изгледа още по-гневно, всъщност лицето й приличаше на гласа й, което ме изуми. Ако към едното, или и към двете, се добави малко доброта и състрадание, ефектът би бил наистина очарователен.
Осени ме усещане за дежа вю: тази млада дама с нейните великолепно скулптирани скули, деликатен овал, сини очи и разкошна златисто руса коса, беше във всяко отношение любимият тип на майка ми, е, поне като външност. Всички жени, за които тя настояваше, че трябва да пожелая да се оженя, изглеждаха повече или по-малко като тази, но без гневната гримаса.
На безименния пръст на лявата си ръка собственичката — явно — на „Среднощна сбирка“ носеше пръстен с огромен рубин. „Съжалявам, мамо, закъснях“, помислих си с ирония. „Вече се е врекла на друг. Надявам се нещастникът да не е от чувствителния тип, защото иначе няма да преживее изпитанието.“
Извърнах се и се канех да продължа по пътеката, когато тя направи изключително специфичен и дребнав жест. Протегна ръка, все едно има намерение да върне книгата в същото положение на седалката, после съвсем показно спря точно преди да го довърши и остави ръката, с която я държеше, да се разлюлее във въздуха над седалката между нас двамата. Посланието й беше недвусмислено и тя ми отправи злобна усмивка, сигурна, че ще го схвана.
Каква неприятна жена! Наслаждава се на безмълвната си подигравка над мен. Усмивката й казваше „Нямам нищо против всеки друг да я види, но не и вие“. Наказваше ме за това, че съм любопитен досадник. Е, може и да има право. Сигурно се бях загледал прекалено втренчено.
След като се настанихме на местата си в задната част на автобуса, Поаро веднага се обърна към мен.
— Кажи ми, Кечпул, какво толкова интересно видя, та се почувства задължен да ни държиш на пътеката толкова дълго?
— Нищо, както се оказа, направих грешка. И не ви задържах чак толкова дълго… цялата история продължи не повече от няколко секунди.
— Каква грешка?
— Видяхте ли книгата, която жената чете, Поаро?
— Красивата ядосана жена?
— Да.
— Видях я, да, стискаше я много здраво.
— Явно се страхуваше, че може да я грабна от ръката й — отвърнах, — и точно нея исках да погледна още веднъж, книгата. Заглавието беше „Среднощна сбирка“. Когато я видях в първия момент, бях сигурен, че заглавието на корицата е „Майкъл Гедъркоул“. Вероятно съм се подвел по началните букви.
— Майкъл Гедъркоул — Поаро сякаш се заинтригува, — адвокатът Майкъл Гедъркоул? Това е любопитно, Кечпул.
Запознахме се с Гедъркоул миналата година по време на едно изпълнено със събития пребиваване в Клоунакилти, Ирландия.
— Защо името на Майкъл Гедъркоул, с нищо незабележителен правист, ще е заглавие на книга, Кечпул?
— Ами, вероятно не би имало защо. И не беше. Просто сбърках, няма нужда да го обсъждаме повече.
— По-вероятно е Гедъркоул да е написал книга и неговото име да е било на корицата като автор — продължи разсъжденията си Поаро.
— Гедъркоул няма нищо общо тук, някакъв друг човек е написал книгата със заглавие „Среднощна сбирка“…
„Господи, моля те, нека това да е краят“, помолих се наум.
— Мисля, че разбирам защо си видял име, което не е било там, Кечпул… и защо е било точно това име.
Зачаках Поаро да продължи.
— Умът ти е зает с онази нещастна жена, която те обвини, че се представяш за инспектор Кечпул от Скотланд Ярд. Тя ни каза, че няма нужда от помощ, но ти не си съгласен, и затова си нащрек за някаква опасност. За нещо лошо. Alors8, в частта от ума ти, която не е съгласна със собствените си заключения, правиш връзка между днешния инцидент и събитията от миналата година в Клоунакилти, където опасността наистина съществуваше и бе извършено ужасно зло.